Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 32

— Наистина — съгласих се.

Линда ме сграбчи за ръката и възкликна:

— За Бога, да отидем да седнем някъде. Имаме толкова много неща да си разправяме.

И ме повлече към редица столове, където се настани до мен.

— Казваш, че Италия не е езическа страна — поде тя, — но си бил в езически страни. Какво ще кажеш за руснаците? Прекарал си доста време в Русия.

— Не знам — отвърнах. — Част от хората в Русия все още вярват в Бога. Само че правителството…

— За Бога — прекъсна ме тя, — говориш така, сякаш харесваш тези руснаци.

— Някои от тях — рекох.

— Чух — продължи тя, — че си ходил нагоре към Самотната долчинка и на връщане тази сутрин си минал с колата покрай къщата на Уилямс. Какво, по дяволите, си правил там?

Имаше ли нещо, запитах се, което тя да не знаеше, което да не е известно на целия Пайлът Ноб? По-надеждно от племенните барабани и по-ефикасно от радиото, новините се разнасяха светкавично из селото — всяка казана дума, всяко предположение, всяка клюка, всеки слух.

— Свих по пътя нагоре просто ей-така — обясних й аз, послъгвайки съвсем леко. — Когато бях момче, понякога през есента ходех там на лов за катерици.

Тя ме изгледа подозрително, но не продължи да ме разпитва, а промълви:

— Навярно през деня това не е особено страшно — прецени Линда, — но за нищо на света не бих отишла там по тъмно. — Наведе се още повече към мен и гръмкият й глас се сниши до дрезгав шепот: — Това място е обитавано от глутница кучета, ако изобщо можем да ги наречем кучета. Спускат се с лай надолу по хълмовете, ръмжат и джавкат, а когато минат наблизо, от тях лъха студен вятър. Стига да ти смръзне душата…

— Чувала ли си тези кучета? — попитах.

— Дали съм ги чувала? През много нощи съм ги чувала как вият по хълмовете, но никога не съм била толкова близо до тях, че да усетя вятъра. Нети Кемпбел ми каза за него. Помниш ли Нети Кемпбел?

Поклатих глава.

— О, разбира се, че не я помниш. Тя бе Нети Греъм, преди да се омъжи за Анди Кемпбел. Живееха на края на пътя, водещ към Самотната долчинка. Сега къщата е изоставена. Просто си тръгнаха и я зарязаха. Кучетата ги прогониха. Навярно си я видял — искам да кажа, видял си къщата.

Кимнах, но не съвсем уверено, понеже не бях видял къщата. Само бях чул за нея от Луизи Смит предната вечер.

— Странни неща стават по тези хълмове — продължи Линда Бейли. — Неща, които човек със здрав разум не би повярвал. Предполагам, причината е в това, че околността е толкова дива. Много други места са плътно заселени, където право дърво не е останало и цялата земя се обработва. Но това тук си е все още пущинак. И подозирам, че вечно ще си остане такъв.

Училищната стая вече бе започнала да се изпълва и видях Джордж Дънкън да си пробива през тълпата път към мен. Изправих се и му протегнах ръка.

— Чух, че вече си се настанил — каза той. — Знаех си, че квартирата ще ти хареса. Обадих се на Стрийтър по телефона и му заръчах да се грижи за теб. Каза, че си ходил да ловиш риба. Хвана ли нещо голямо?