Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 31

Напразно се опитах да си го представя, какви са радостите и скърбите му, какви са неговите цели. Моята кръв, кости и плът не ми го позволяваха. Защото това щеше да е друга форма на живот и скокът — прекалено голям. Все едно, или даже по-лесно, бе да се иска от трилобит да си представи света на динозаврите. Ако Природата търсеше начини за оцеляване в непрекъснато си пресяване на видовете, най-накрая тук щеше да е намерила създание (ако можеше да се нарече създание) с фантастично високи възможности за оцеляване, тъй като нищо, абсолютно нищо от материалното не би могло да му повлияе.

Седях, размишлявайки върху това, мислите се блъскаха в черепа ми като боботенето на далечни гръмотевици, а аз не стигах доникъде в разсъжденията си. Дори не се въртях в кръг. Просто се мятах напред-назад като полуобезумяла маймуна.

С усилие се изтръгнах от всички тези налудничави мисли и отново чух гърголенето, смеха и хихикането на реката, докато тя прекосяваше долината с величието на магията си.

Трябваше да разопаковам багажа си, да извадя всички чанти и кашони от колата и да ги пренеса в стаята; чакаше ме риболовът, кануто на пристана и големият костур, спотаяващ се в тръстиките и под листата на лилиите. А след това, вече настанил се, трябваше да напиша книга.

Освен това не биваше да пропусна забавата и благотворителната разпродажба на кошници в училището тази вечер. Трябваше да отида там.

СЕДМА ГЛАВА

Линда Бейли ме забеляза веднага щом влязох в училищната сграда и се спусна към мен със суетата на наперена кокошка. Тя бе една от малкото хора, които помнех: всъщност нямаше начин да я забравя. Живееше със съпруга си и сурия мръсни деца в съседната фермата и през цялото време, докато бяхме там, се броят на пръсти дните, през които Линда Бейли не бе идвала, тътрейки се по пътя или през ливадата, за да вземе назаем чаша захар, бучка масло или който и да е от дузина други артикули, каквито постоянно не й достигаха и които между другото изглежда никога не възнамеряваше да плати. Беше едра, кокалеста, груба жена и ми се стори, че почти не бе остаряла.

— Хоръс Смит! — избоботи тя. — Малкият Хоръс Смит. Бих те познала навсякъде.

Прегърна ме и шумно ме потупа по гърба, докато смутено се опитвах да си спомня каква приятелска връзка е имало между семейството ми и това на Бейли, за да оправдае подобно интимничене.

— Значи ти се върна! — изджавка Линда. — Не можа да останеш далеч оттук. След като Пайлът Ноб веднъж влезе в кръвта на човек, той не може да остане далеч от него. И то след като си обиколил всички онези места. Всякакви там езически страни. Ходил си в Рим, нали?

— Прекарах известно време в Рим — отвърнах. — Италия не е езическа страна.

— Лилавата перуника, дето расте край голямата кошара — заяви тя, — е от личната градина на папата. Не е Бог знае какво. Виждала съм много други по-красиви перуники. Но все пак всички приличат на онази, която едно време изкорених. Обаче запазих тази заради мястото, откъдето идва. Не всеки притежава перуника от личната градина на папата. Не че държа на папата и на тъпата му религия, но моята перуника все пак се отличава, не мислиш ли?