Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 23

Огледах простичката стая — малка, светла и чиста, с минимален брой мебели, с ламперия по стените и без килим на пода. „Монашеска килия“ — казах си, и точно така трябваше да бъде, понеже човек би свършил малко работа, ако е задушен от прекалено много удобства.

„Спокойствие и тишина“ — помислих си, — „а какво да кажа за гърмящите змии?“ Възможно ли бе това спокойствие и тишина да са само измамни като огледална водна повърхност, която скрива стихията на голям водовъртеж? Всичко изплува отново пред очите ми — жестоката, приличаща на череп глава, извисена над мен — и като си го припомних, тялото ми сякаш отново изтръпна от спомена за напрежението, което го бе вцепенило.

Питах се кому би хрумнало да ме убие по такъв странен начин? Кой го бе направил, как го бе извършил и защо жертвата трябваше да съм аз? Защо имаше две къщички, които си приличаха като две капки вода? Ами Смъркащия Смит, заседналата кола, която съвсем не бе заседнала, и трицератопсът, който само след миг сякаш се изпари?

Отказах се. Отговор на тези въпроси нямаше. Единственият възможен отговор изглежда бе, че това никога не се е случвало, а аз бях сигурен в противното. Човек навярно би могъл да си измисли което и да е от всички тези неща; но определено не би могъл да си ги съчини всичките заедно. Знаех, че трябваше да има някакво обяснение, но то ми се изплъзваше.

Оставих кафявия плик настрана и прегледах другите писма, но не бяха важни. Имаше няколко картички от приятели, пожелаващи ми всичко хубаво на новото място, където щях да живея, но в повечето от тях лъхаше нотка на престорена веселост, която определено не ми се понрави. Всички изглежда смятаха, че съм побъркан да се погреба в някакъв пущинак, за да напиша нещо, което навярно ще се окаже доста слаба книга. Имаше една-две сметки, които бях забравил да платя, едно-две списания и няколко рекламни листовки.

Взех отново кафявия плик и го отворих. От него извадих куп листа, извадени на ксерокс, към които бе прикрепена бележка, написана на ръка.

Бележката гласеше:

Скъпи Хортън,

Когато преглеждах документите в бюрото на чичо, попаднах на този, който прилагам в писмото; като знам, че ти му беше един от най-близките и скъпи приятели, направих копие и за теб. Честно казано, не знам какво да си мисля за материала. Ако ставаше дума за другиго, бих могъл да си помисля, че това е само плод на фантазията му, нещо, което той по някаква странна лична причина е решил да опише — навярно за да освободи съзнанието си от него. Но чичо съвсем не бе толкова странен, мисля, че и ти ще се съгласиш с мен. Питам се дали случайно не е споменавал нещо за това пред теб. Ако наистина е така, възможно е да разбереш нещо повече от текста, отколкото аз съм в състояние да проумея.

Филип

Откачих бележката и погледнах ксерокопираните листа, изпълнени с ужасния завъртян почерк на приятеля ми (почерк, който никак не приличаше на самия човек), които представляваха документа.

Върху първата страница нямаше заглавие. Нищо, което да показва какво е възнамерявал да напише.