Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 22

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В горния ляв ъгъл на големия кафяв плик бе изписан с разкривен почерк адресът на подателя — Филип Фрийман. Седях на стола пред отворения прозорец, въртях плика бавно в ръцете си и се чудех защо Филип ще ми пише или ще ми изпраща нещо. Познавах го, разбира се, и го харесвах, но никога не сме били близки. Единствената връзка между нас бе общата ни обич и уважение към добрия старец, който бе починал преди няколко седмици при пътна катастрофа.

През прозореца долиташе гласът на реката, мърморещият разговор, който тя водеше със земята, докато бавно ги пресичаше. Седях, слушах ромоленето й и в паметта ми се събудиха спомените от времето, когато с баща ми седяхме на брега й и ловяхме риба — винаги с баща ми и никога сам. Защото реката можеше да бъде твърде опасна за едно десетгодишно момче. На вирчето, естествено, ме пускаше сам, ако обещаех да бъда внимателен.

Вирчето ми беше приятел, бляскав летен приятел, докато реката бе магия. И продължаваше да е магия, съчетаваща момчешките мечти и времето. И ето че най-сетне отново бях тук край нея. Щях да живея край нея за известно време и сега си дадох сметка за страха, който изпитвах някъде дълбоко в себе си от това, че ако живея близо до нея, ще я опозная толкова добре, че нейната магия ще се изпари и тя ще се превърне просто в друга река течаща през друга долина.

Казах си, че тук цареше тишина и спокойствие, такава тишина и такова спокойствие, каквито могат да се открият само в няколко затънтени крайчета на земята. Тук човек можеше да намери покой и време за размисъл, необезпокояван от тътена и грохота на световната търговия и глобална политика. Това бе провинция, покрай която прогресът бе профучал почти без да я засегне.

Почти без да я докосне и по този начин оставяйки я да живее с някои от старите си разбирания. Тук не знаеха, че Бог е мъртъв; в малката черква в горния край на селото свещеникът все още можеше да проповядва за огъня и сярата в ада и насъбралите се щяха да го слушат с цялото си внимание. Тук никой не изпитваше смазваща социална вина; хората продължаваха да вярват, че е съвсем редно човек да работи, за да си изкарва прехраната. Тук не одобряваха политиката на дефицит; опитваха се да се оправят с това, с което разполагаха, и по такъв начин да плащат по-ниски данъци. Едно време тези неща се считаха за истински добродетели, но едва ли щяха да се приемат вече като такива, ако се сравнят със съвременното отношение към живота.

„И все пак“ — помислих си, — „те не са погребани под тривиалностите на външния свят — бяха избягнали не само физическите тривиалности, но също и интелектуалните, моралните и естетическите.“

Хората тук все още можеха да вярват — въпреки че живееха в свят, който бе престанал да вярва. Все още се придържаха към определени ценности, дори и ценностната им система да бе погрешна — в свят, който бе изгубил почти всичките си ценности. Все още яростно се бореха да си осигурят жизнения минимум, докато по-голямата част от света отдавна бе преситена до цинизъм.