Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 11

— Между другото — попитах, — има ли динозаври тази година?

— Е, наоколо се навъртат няколко от тях — отвърна той небрежно, — но ми се струва, че са малко по-дребни отпреди.

След което ми разказа за дървото с диви пчели, което бе отсякъл, и за годината, през която зайците, след като били яли отровни плевели, така побеснели, че глутници от тях преследвали мечките гризли из цялата околност. Но това трябваше да се е случило някъде другаде, защото знаех, че тук, в тази местност, нямаше нито отровни плевели, нито гризлита.

Спомням си, че накрая отидох да си легна на дивана в дневната. Вълчо стоеше до мен, държейки газената лампа, докато аз свалих сакото и го метнах на облегалката на един стол, след което изух обувките си и грижливо ги оставих на пода една до друга. После, като разхлабих вратовръзката си, се изтегнах на дивана и в потвърждение на думите на домакина, той се оказа наистина удобен.

— Тук ще се наспиш добре — увери ме Вълчо. — Барни винаги спеше тук, когато ни идваше на гости. Барни — тук, а Спарки в кухнята.

Внезапно, докато тези имена проникваха в съзнанието ми, проумях всичко. Опитах се да стана и отчасти успях.

— Знам вече кой си — извикнах. — Ти си Смъркащия Смит, онзи, който беше в комиксите с Барни Гугуто, Спарки Свещта, Слънчо и всички останали.

Опитах се да кажа още нещо, но не можах, а и не ми се струваше толкова важно, нито толкова остроумно.

Отпуснах се отново на дивана, а Смъркащия си отиде, като взе газената лампа. Чух дъжда да барабани върху покрива над мен.

Този шум ме унесе.

Когато се събудих, съзрях гърмящата змия…

ВТОРА ГЛАВА

Страхът ме спаси — ужасен, вледеняващ страх, от който се вцепених за няколко секунди и позволих на съзнанието ми да възприеме ситуацията, да я оцени и да реши как да действа по-нататък.

Смъртоносната, грозна глава се бе изправила над гърдите ми, насочена надолу към лицето ми, и за част от секундата, за толкова кратко време, че само високоскоростна камера би могла да заснеме движението, тази глава можеше да ме клъвне с извитите си отровни.

Ако бях мръднал, щеше да атакува.

Но аз не помръднах, защото не можех да го сторя, понеже страхът, вместо инстинктивно да задвижи тялото, ме скова и замрази, с болезнено свити мускули и втвърдени сухожилия, а кожата ми направо настръхна.

Главата, която извисяваше над мен, изглеждаше като издялана от кост, елегантна и жестока, с очички, които светеха с тъпия блясък на прясно натрошен, но още нешлифован камък, а между тях и ноздрите се намираха отворчетата, които служеха като сетивни органи. Раздвоеният език ту изскачаше навън, ту се прибираше с движение, което доста приличаше на играта на светкавиците по небето. Той опипваше, усещаше и предаваше на мъничкия мозък, криещ се в черепа, фактите за съществото, върху което се намираше змията. Тялото й имаше убит жълт цвят на тъмни линии, които го опасваха и се пресичаха в изкривени диамантени ромбове. Змията беше огромна — навярно не толкова голяма, колкото ми изглеждаше в този момент, когато вцепенен от страх я гледах в очите, — но достатъчно голяма, за да чувствам тежестта й върху гърдите си.