Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 13

Само ако можех да отворя очите си и да разбера! Струваше ми се, че напрежението е повече, отколкото тялото би могло да издържи без да разпознае опасността (ако имаше такава) и, да се подготви да я посрещне.

Аз обаче продължавах да държа клепачите си затворени — не съвсем плътно притиснати, но затворени естествено, доколкото можех да го сторя. Нямаше как да разбера дали движението на лицевите мускули, които биха участвали в силното присвиване на очите, би било достатъчно да предизвика змията.

Установих, че съм затаил дъх, че дишам едва-едва, тъй като вдишването и издишването бяха движения — макар да си казвах, че змията трябва вече да е свикнала с повдигането на гърдите ми.

Змията се раздвижи.

Тялото ми се напрегна, опитах се да го задържа стегнато. Змията пропълзя надолу по гърдите ми и през корема ми и като че ли на дългото й тяло бе необходимо доста време, за да измине целия този път, докато най-сетне си отиде.

„Сега! — изкрещя тялото ми. — Сега трябва да се махна оттук!“

Постарах се да остана неподвижен и бавно повдигнах клепачи, толкова бавно, че зрението ми се възвърна постепенно, отначало замъглено от миглите, после пробиващо си път през тесни цепки и накрая през отворени очи.

Предишния път, когато очите ми бяха отворени, не виждах нищо, освен грозната, сплескана глава с форма на череп, насочена надолу към лицето ми. Сега видях скалния таван, който се намираше на около метър над главата ми и се спускаше надолу към краката ми. Долавях и усойната миризма на пещера.

Лежах не на дивана, на който бях заспал под шума на дъжда върху покрива, а върху друга каменна постелка, пода на пещерата. Извърнах очи наляво и видях, че пещерата не е дълбока, в действителност беше малко по-голяма хоризонтална пукнатина, образувала се от въздействието на времето върху излизаща на повърхността варовикова скала.

„Свърталище на змии!“ — помислих си. Сигурно не само на една змия, а вероятно на много. Което означаваше, че трябва да остана да лежа колкото се може по-тихо и неподвижно, поне докато се уверя, че наоколо няма други гадини.

Утринната светлината се спускаше косо през отвора на пукнатината и стопляше дясната половина на тялото ми. Извърнах очи в тази посока и установих, че гледам надолу през тясна клисура, която свързваше това място с голямата долина. По нея минаваше пътят, по който бях дошъл. Видях и колата си, която го беше препречила. От къщата, която снощи се бе намирала тук, сега нямаше обаче и следа. Нито от плевнята, нито от кошарата, нито от камарата с дърва. Между пътя и мястото, където лежах, по склона на хълма се простираше пасище, нашарено от купчини гъсти храсти, островчета от къпинови гъсталаци и разпръснати групички дървета.

Бих могъл да се закълна, че се намирам на съвсем друго място, ако не беше колата ми долу на пътя. Това означаваше, че мястото наистина е същото и че това, което се е случило, за да го промени, трябваше да се е случило с къщата. А такова предположение бе по-налудничаво от всичко останало, защото подобни неща просто не се случват. Къщи и купи сено, кошари и камари с дърва, коли повдигнати на трупчета не изчезват току-така.