Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 9

Тя седна на мястото си.Просто вземете голямата лъжица и си сипвайте сам — посъветва ме домакинята. — Яденето не е някакъв специалитет, но е чисто и има предостатъчно от него. Надявам се да ви хареса.

Храната беше много вкусна и засищаща. А от нея наистина имаше огромно количество, сякаш, помислих си, през цялото време бяха очаквали, че още едно гладно гърло ще се появи допълнително за вечеря.

Насред яденето дъждът заваля на плътни струи, които заудряха разнебитената къща, вдигайки такъв шум, че трябваше да повишим глас, за да се чуваме.

— Няма нищо по-вкусно — каза мъжът, когато намали малко скоростта, с която поглъщаше храната, — от свински бузи, като изключим може би опосума. Ето как се готви опосум: взимаш един и го сваряваш със сладки картофи, няма нищо друго, което така да ти се услади. Едно време имаше много опосуми, но не сме хващали никакъв от памтивека. За да хване опосум, човек трябва да има куче, а след като старият Проповедник взе, че умря, сърце ми не даваше да си взема друго куче. Толкова много обичах това кутре, че не можех и да си помисля друго да заеме неговото място.

Жената избърса една сълза.

— Той беше най-доброто куче, което някога сме имали — обясни тя. — Почти като член на семейството. Спеше под печката, а когато тя се нагорещяваше твърде много, козината му започваше сякаш да цвърти. Но той като че ли не обръщаше внимание на това. Предполагам, че горещината му е харесвала. Навярно ще си помислите, че Проповедник е странно име за куче, но той изглеждаше досущ като такъв. И се държеше също като проповедник, тържествен, някак си величествен и тъжен…

— Освен когато гонеше някой опосум — намеси се Вълчо. — Приличаше на вирнало опашка страшилище, когато преследваше опосум.

— Никога не сме искали да се подиграваме с религията — продължи жената. — Просто не бихте могли да го кръстите другояче, дори да се опитате. Той приличаше точно на проповедник.

Свършихме вечерята и Вълчо отново пъхна лулата си в уста, след което се пресегна за дамаджаната.

— Благодаря — рекох, — но не искам повече. Трябва да вървя. Ако ми позволите да взема няколко цепеници от купчината ви с дърва, вероятно бих могъл да ги подложа под колелата…

— Изобщо не бих си и помислил такова нещо — каза Вълчо. — Не и в тази буря. Ще станем за смях дори на глупците, ако те пуснем да излезеш навън. Ще останеш тук на топло и сухо, ще си пийнем още малко и утре ще продължиш. Нямаме друго легло, но има един диван, на който можеш да се изтегнеш. Наистина е удобен и ще можеш да се наспиш без проблеми. Конете ще се върнат рано сутринта и тогава ще ги хванем, за да изтеглим оттам колата ти.

— Не ми е удобно — отвърнах аз. — Достатъчно ви се натрапих.

— За нас е истинско удоволствие да ни гостуваш — заяви той. — Да поговорим с някой непознат човек не е нещо, което ни се случва твърде често. Двамата с Меца през цялото време си седим тук и се зяпаме. Няма какво да си кажем. Толкова дълго сме си дрънкали един на друг, че сме си казали всичко.