Читать «Плацдармът» онлайн - страница 9

Хуманоидът направи още една крачка към масата, протегна ръка и взе слушалките. Засуети се, понеже апаратът не му беше познат, но накрая го нахлупи на главата си. И през цялото време не откъсваше погледа си от очите на Декър — беше непрекъснато нащрек.

Декър се насили да се отпусне, насила внуши на разума си, че не трябва да изпитва враждебност и напрежение. В това отношение трябваше да внимава. Вместо да подплашва странните същества, човек трябва да се стреми да ги котка, да ги успокоява, да ги кара да усетят добрите му намерения. Съществата също изпитваха притеснение и една внезапно проблеснала мисъл или дори намек за безцеремонност от страна на човека можеше да ги изпъне като струна.

„Тук има разум — каза си Декър, като се мъчеше да сдържи вълнението си. — Има повече разум, отколкото може да се предположи на пръв поглед. Достатъчно разум, та съществото да разбере, че трябва да си сложи слушалките, и смелост, за да го направи.“

Декър долови първия мисловен полъх откъм човека клечка и сърцето му внезапно се сви. Усети болка в гърдите. В това, което бе доловил, нямаше нищо страшно, нищо, което би могъл да изрази с думи, но в него се криеше нещо чуждо, както една миризма може да изглежда чужда. Криеше се някакъв нечовешки подтекст, от който косите настръхваха. Декър се съсредоточи да потисне задавилата го вълна от гадно отвращение, мъчещо се да надделее над приятелските чувства, които си бе внушил. „Ние не се мразим — насилваше се да си помисли Декър. — Ние не се мразим. Ние не се мразим. Ние не…“

— Не биваше да идвате — възприе Декър мисълта на човека клечка.

— Няма да ви навредим с нищо — помисли в отговор Декър. — Ние не се мразим. Няма да ви навредим. Няма да…

— Никога няма да си заминете оттук — каза хуманоидът.

— Нека станем приятели — помисли си Декър. — Нека станем приятели. Имаме много познания. Ще ви помогнем. Ще…

— Не биваше да идвате — повтори мисълта си хуманоидът. — Но след като вече сте дошли, няма да можете да си заминете.

„Трябва да отвлека вниманието му — помисли си Декър. — Да отвлека вниманието му.“

— Добре тогава — изпрати следващата си мисъл той. — Няма да си заминаваме. Ще останем тук и ще се сприятелим с вас. Ще останем и ще ви научим на някои неща. Ще ви дадем онова, което сме ви донесли, и ще останем при вас.

— Няма да си заминете — гласеше мисълта на човека клечка, и начинът, по който той разсъждаваше, внушаваше такава студена и разбираща се от само себе си логика, че Декър усети как изстива. Хуманоидът не се шегуваше — не се шегуваше ни най-малко. Нито драматизираше, нито заплашваше, но и не блъфираше. Той действително смяташе, че хората няма да си заминат, че няма да доживеят мига да напуснат планетата. Декър вътрешно се усмихна.

— Ще умрете тук — каза мисълта на хуманоида.

— Ще умрем ли? А каква е смъртта? — попита Декър.

Мисълта на човека клечка изразяваше чисто отвращение. Той преднамерено бавно протегна ръка, свали слушалките и внимателно ги постави на масата. После се обърна и си тръгна. Никой не направи опит да го спре.