Читать «Плацдармът» онлайн - страница 8

Предстоеше работа, много работа. Денонощна работа. И през цялото това време базата щеше да представлява частица от Земята — няколко квадратни метра твърдина, която да устоява на всичко, което може да й противопостави чуждият свят.

Декър се разположи удобно на стола и усети ветреца, промъкващ се под брезента — лек ветрец, който рошеше косата му, разлистваше книжата по масата и се опитваше да се пъхне под забодената с кабърчета карта. „Приятно е тук“ — помисли си Декър. Но нямаше да остане приятно за дълго. Почти без изключения този период скоро свършваше.

„Някой ден — помисли се Декър — ще открия приятна планета, където времето винаги е прекрасно, има изобилие на храна, местните жители са достатъчно интелигентни, за да разговаряш с тях, държат се приятелски във всяко едно отношение, и тогава ще остана там. Ще откажа да си замина, когато космическият кораб се приготви за излитане. Ще изживея остатъка от дните си в този чуден кът на гадната Галактика, на Галактиката, която е изпосталяла от глад, полудяла от диващина и пропита със самота, самота, неподлежаща на описание.“

Унесен в блянове, той вдигна очи и видя, че на входа на навеса стои Джаксън и го наблюдава.

— Какво има, Джаксън? — попита Декър, мигновено обзет от лошо предчувствие. — Защо не сте…

— Водят един туземец, сър — задъхано докладва Джаксън. — Един от онези, забелязани от Уолдрън и Диксън.

Местният жител беше човекоподобен, но не беше човек.

Както бяха казали Уолдрън и Диксън, той приличаше на същество, направено от клечки, напомняше рисунка на четиригодишно дете. пресъздадена от плът и кръв. Беше гол и черен като катран, но очите, които се взираха в Декър от тиквоподобната глава, имаха ясен поглед и в тях светеше нещо, което би могло да се определи като интелигентност.

Декър се взря в тези очи и настръхна. Отмести погледа си и видя — хората са се събрали около навеса, чакат смълчани и също са настръхнали. Тогава бавно протегна ръка към единия от двата комплекта слушалки на мислографа. Пръстите му обгърнаха апарата и за миг Декър усети неясно, но силно нежелание да си ги сложи на главата. Контактът с чуждоземен разум — от опита да го постигнеш до осъществяването му — е нещо притеснително. На човек започва да му се гади, полазват го тръпки. „Защото човек не е бил създаден с нагласата да го върши — каза си Декър. — Подобно преживяване излиза извън рамките на житейския му опит.“

Декър бавно вдигна слушалките, сложи ги на главата си и посочи втория комплект.

Чуждите очи дълго го гледаха, а съществото стоеше и не се помръдваше.

„Не е страхливо — помисли си Декър. — Изисква се истинска, неподправена храброст, за да се явиш внезапно в една непозната обстановка, изникнала изневиделица сред познатия ти пейзаж, и да стоиш неподвижно, без да свеждаш глава, заобиколен от същества, които ти се струват излезли от някакъв невероятен кошмар.“