Читать «Плацдармът» онлайн - страница 13

„Само дето на една чужда планета никое явление, никое премеждие или произшествие, не може да се приема за «просто» нещо, за което непременно да се очаква да има «просто» обяснение. Защото на чуждата планета матрицата на причината и следствието или математическият модел на вероятностите може и да не бъдат валидни така, както са валидни на Земята… Има само едно правило — помисли си Декър. — Само едно: не поемай никакви рискове. Това е единственото безопасно правило, което трябва да се следва, единственото!“

И като следваше това правило, Декър нареди всички експедиционни групи да се завърнат в базата. Нареди на екипажа да подготви космическия кораб за преждевременно отлитане. На роботите заповяда да имат готовност при нужда веднага да качат машините на борда и дори да захвърлят машините и да заминат без тях, ако обстоятелствата го налагат.

Когато свърши тази работа, не оставаше нищо друго, освен да се чака. Да се чака, докато експедиционните групи се завърнат от далечните си лагери. Да се чака, докато се открие предполагаемата причина за развалянето на часовниците.

„Човек не бива да си позволява да изпада в паника от това нещо — каза си Декър. — Трябва да приеме съществуването му и да не го пренебрегва. Просто едно обстоятелство изисква да се вземат определен брой предпазни мерки. Не се е стигнало до положение, при което човек да загуби всякакво чувство за съизмерност.“

Не можеха да се върнат на Земята и да кажат: „Ами, значи, часовниците ни спряха и ние…“

Чуха се стъпки и Декър се обърна. Беше Джаксън.

— Какво има, Джаксън? — попита той.

— Лагерите не отговарят, сър — каза Джаксън. — Радистът направи опит да се свърже с тях, но те не отговарят. Нищо не се чува по радиостанцията.

Декър изсумтя.

— Не се безпокойте. Ще отговорят. Не бързайте.

Още докато изричаше тези думи, Дакър изпита желание поне малко да повярва в успокоението, което се мъчеше да внуши. За миг усети, че ужасът го залива като вълна, но успя да се овладее.

— Седнете, Джаксън — каза той. — Седнете да изпием по една бира, а после ще отидем при радиста да видим какво става.

И Декър почука по масата.

— Донеси бира. Две бири.

Роботът, застанал до навеса, не отговори.

Декър поръча бира с по-висок глас. Роботът продължаваше да стои неподвижно.

Декър опря свитите си в юмруци ръце на масата и понечи да стане, но краката му изведнъж се подкосиха. Омекнаха като гумени.

— Джаксън — задъхано рече той, — идете и потупайте онзи робот по рамото. Кажете му, че искаме бира.

Видя как, когато младият човек стана и бавно тръгна, лицето му пребледня от страх. Самият той усети, че ужасът го парализира, и гърлото му се сви.

Джаксън застана до робота, колебливо протегна ръка и леко го потупа по рамото. После го потупа по-силно. И тогава роботът се строполи ничком!

По утъпкания плац се чуваше топуркане — някой тичаше към навеса.

Декър се обърна и се намести добре на стола в очакване на човека, който тичаше.

Беше Макдоналд, главният инженер.

Спря пред Декър и ръцете му, с попукани и пропити със смазка длани от дългите години, през които бе водил борба с упорствуващи машини, се протегнаха и се вкопчиха в страничните дъски на масата. Покритото му с бръчки лице бе разкривено, сякаш се готвеше да заплаче.