Читать «Наблюдателят» онлайн - страница 3

Подбра малка вкаменелост, вероятно хитинова обвивка, която имаше нещо като скелет. Имаше също глава, тяло, лапи, доста дълга опашка за придвижване в гъстата маса, която някога е била океан. Още — челюсти, в които да удържа жертвата, очи — може би по-големи от необходимото. Още — следи от хранопровод, останки от нерви или поне канали, по които са минавали.

Помисли си за онова далечно и мъгляво минало, когато той („Той“ ли? Отначало бях „аз“, сега пък „той“. Две личности, или две ипостаси на една личност. Не „то“, а „аз“ и „той“) лежеше, разлял се на тънък слой върху твърдия варовик, и мислеше за себе си и за вкаменелостите. Интересуваше го точно тази вкаменелост и онова далечно, объркано време, в което беше я намерил и в което за пръв път разбра за съществуването на вкаменелости. Спомни си как го намери и как се казваше: Трилобит! Някой му каза, че това е трилобит, но не можеше да си спомни кой. Било е твърде отдавна и съвсем разпиляно в пространството — сега е останало само названието Трилобит.

Но значи е имало друго време, друг свят, в който той е бил млад! Тогава, в първите мигове след пробуждането, той е знаел, че не са го включвали, не са го засаждали и не са го израждали всеки път отново. Имал е минало. Събуждайки се в миналите времена, той е запазвал личността си. „Не съм млад — помисли си той. — Аз съм самата древност. Същество с минало. Мислите за очи, тяло, ръце, крака не са ли памет за друго време или времена? Може някога наистина да съм имал глава и очи?“

Вероятно грешеше. Вероятно това беше призрак в паметта, породен от някаква случайност, събитие или тяхно съчетание, случили се с друго същество. Може да е памет, привнесена отвън поради грешка — не негова, а нечия чужда грешка. А ако пък се окаже, че това е неговата собствена памет, какво се е случило с него и как се е променил?

За известно време забрави за варовика и вкаменелостите. Лежеше спокойно върху твърдите утайки с надеждата, че спокойствието ще му донесе отговора. Отговорът дойде, но частичен, дразнещ и мъчителен със своята неопределеност. Бяха не една, а много планети, разхвърлени на огромни разстояния помежду си.

„Ако е така — помисли си той, — значи трябва да има някакъв смисъл. Иначе защо ще са многото планети и информацията за тях?“ Това беше нова и неканена мисъл — информация за планетите. За какво е нужна тази информация? С каква цел я събира? Не за себе си, разбира се, на него тази информация не му е нужна, той не може да я ползва. А може би всичко на всичко само събира, натрупва и излъчва тази информация?

Но ако не е за себе си, тогава за кого? Той изчака да се появи отговорът, паметта да получи своето, но разбра, че е стигнал границата.

Бавно се върна на склона.