Читать «Наблюдателят» онлайн - страница 2

Но за какво? Напрягаше се да разбере с каква цел е изучавало звездите, но без успех. Целта беше неуловима, ако изобщо имаше цел.

Престана да наблюдава слънцето и обхвана с един поглед цялата панорама. „Сякаш имам много очи около несъществуваща глава — помисли си то. — Интересно, защо толкова ме привлича мисълта за глава и око? Може би някога съм ги имал? А може би мисълта за тях е някакъв рудимент, примитивен спомен, който упорито отказва да изчезне и излиза на повърхността при първа възможност?“

То се опитваше да се добере до причината, да отиде до мисълта за паметта и да я обхване, да я измъкне от бърлогата й въпреки съпротивата й. Но напразно.

То съсредоточи вниманието си върху повърхността на планетата. Беше разположено (ако тази дума е подходяща) на наклонен терен, наоколо се въргаляха черни камъни. Склонът скриваше част от хоризонта, всичко останало беше като на длан. Повърхността беше равна, само в далечината се виждаше някаква конусовидна издатина с назъбен връх.

По равнината минаваха няколко ручея, течността в тях не беше вода. Тук-там към небето се протягаше растителност. На пръв поглед те сякаш бяха украсени с пурпурни плодове, но бяха твърде много и твърде необичайни.

Почвата беше едрозърнест пясък. То протегна ръка. По-точно не ръка, защото нямаше ръка, но си помисли, че прави това. Протегна ръка, заби пръсти в почвата и започна да получава информация. Почти чист пясък. Силиций, малко желязо, алуминий, следи от кислород, водород, калций, магнезий. В него се стичаха цифри, проценти, но то едва ли ги забелязваше. Просто идваха в него и край.

Въздухът на планетата беше смъртоносен. Смъртоносен за кого? Радиацията, идваща от звездата Б8, беше убийствена. Убийствена, но за кого?

„Какво трябва аз да знам?“ — помисли си то. Още една дума, която не беше употребявало досега. Аз. За мен. Самото. Същество. Личност. Завършена личност. Сама за себе си, цялостна, а не част от друго. Индивид.

„Какво съм аз? — попита се то. — Къде съм? Защо съм тук? Защо трябва да събирам информация? Защо ме интересуват почвата, радиацията, атмосферата? Защо трябва да знам класа на звездата, която сияе горе? Нямам тяло, на което биха могли да влияят. Ако се съди по фактите, нямам дори форма. Имам само битие. Безплътна индивидуалност. Мъгляво аз.“

Известно време просто разглеждаше червено-жълтата планета и пурпура на плодовете. После се захвана за работа — опипа неравностите, намери проход между тях и пое по него. Варовик. Масивен твърд варовик, утаен на морско дъно преди милиони години.

За миг се спря, усетило някаква смътно безпокойство. После разбра причината: вкаменелости!

„Но защо някакви вкаменелости нарушават спокойствието ми?“ — попита себе си и внезапно разбра с вълнение или с нещо, което прилича на вълнение: вкаменелостите не са на растения, предци на пурпурните цветове, а на животни — по-съвършени в своята структура форми, изкачили се по-нагоре по стъпалата на еволюцията.

Живот в Космоса се среща толкова рядко! На някои планети има елементарни форми, на границата на растителния и животински свят — нещо повече от растение, но още не животно. „Бих могъл да се досетя — помисли си то. — Трябваше да ме подсетят пурпурните растения, те са достатъчно организирани, те не са прости форми.“ Въпреки смъртоносната атмосфера, радиация и вода, силите на еволюцията не са дремали.