Читать «Служителят от Палатата на сънищата» онлайн - страница 31

— Ха, ха, ха! — изсмя се този път още по-силно Курт.

— Защо се смееш? — нахвърли се срещу него големият му брат, губернаторът. — Точно така е, както е казал евреинът. И ти, и аз добре знаем, че турците разделиха с нас властта.

— Естествено — отвърна Курт. — Само петимата министър-председатели от нашия род са достатъчно потвърждение за това.

— Но то беше само началото — рече губернаторът. — По-късно дойдоха десетки министри и генерали.

— Аз не се смея на това — отговори Курт.

— Много си се разглезил — обърна се към него големият му брат.

Очите на Курт пламнаха.

— На нас, албанците, турците ни дадоха онова, което ни липсваше — намеси се братовчедът, за да привлече вниманието на останалите, — широки хоризонти.

— Но наред е това и големи усложнения — отвърна Курт. — Дори животът на отделния човек се обърква, когато се сблъска с държавния механизъм, а да оставим настрана драмата на цял един народ.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Нали разправяте, че турците разделили властта с нас?

— Както и да е, те ни дадоха онова, което наистина заслужаваме — продължи братовчедът. — А ние на всичко отгоре ги проклинаме.

— Не ние, а албанците — намеси се губернаторът.

— Прощавай, исках да кажа онези, които живеят в Албания.

Настъпи тягостно мълчание, сред което Локя поднесе сладкиша.

— Кога да е, те ще извоюват истинската си независимост, но ще загубят големите възможности, които днес им се предоставят — продължи братовчедът. — Ще загубят безкрайните простори, из които се носят като вятър, и ще се затворят в своето парче земя, а крилата им ще се ударят в планините и като онези птици, които не могат да полетят към висините, ще залинеят, ще измрат и накрая ще се запитат: „Какво спечелихме от всичко това?“ Тогава ще вдигнат очи да потърсят онова, което са загубили, но дали пак ще го намерят?

Жената на губернатора дълбоко въздъхна. Никой не докосваше сладкиша.

— Въпреки всичко сега-засега не ни споменават — рече Курт.

— Един ден ще си спомнят и за нас — отвърна големият му брат.

— Ние също сме длъжни да ги чуем — продължи Курт.

— Но ти сам каза, че те мълчат и изобщо не ни споменават.

— Не остава нищо друго, освен да се вслушаме в тяхното мълчание — рече Курт.

Губернаторът се засмя.

— Ти си остана все същият чудак — каза той, като продължаваше да се смее. — Много те е разглезила столицата. Една година служба в някоя отдалечена провинция няма да е зле за тебе.

— Да не дава господ! — прецеди през зъби майката на Ебу Керими.

Смехът на губернатора разведри натежалата атмосфера и всички протегнаха вилиците към чинийките със сладкиша.

— Поканих албанските гуслари — обади се Курт, — защото искам да чуя какво се възпява в техния епос. Австрийският консул, който е чел част от него, ми каза, че албанските гуслари имали много по-красиви песни от босненските.

— Наистина ли?

— Да — отвърна Курт и присви очи, сякаш заслепен от блясъка на сняг. — В тях се разправяло за ужасни преследвания из планините, за двубои, за отвличане ка моми и невести, за сватбарски кервани, пътуващи по опасни места, за вкаменили се сватове, които на пътя са сторили грях, за ослепени от предатели юнаци, възседнали, упоени с вино, също слепи коне, как стенат и бродят из планините, за кукумявки, предвещаващи нещастия, за странни почуквания посреднощ по къщите, за викове, с които живите призовават на зловещ двубой мъртъвците и обикалят гробовете им с двеста кучета, за стенанията на мъртвите, които жалят, че не могат да се вдигнат от гроба, за да се бият с враговете, за смесването на хора и богове, които се гневят, бият се и се женят помежду си, за крясъци, битки, проклятия, от които косите ти настръхват, и над всичко това се възпявало някакво студено слънце, което повече смразява, отколкото топли.