Читать «Служителят от Палатата на сънищата» онлайн

Исмаил Кадаре

Служителят от Палатата на сънищата

I

Утрото беше влажно и с лапавица. Масивните сгради, наредени от двете страни на оживената улица, с тежките си портали и затворени дървени капаци на прозорците правеха утрото още по-сиво.

Ебу Керими закопча и най-горното копче на палтото си, което обикновено стягаше врата му, погледна железните фенери по улицата, около които кръжеше сняг, примесен с дъжд, и отново почувствува как го полазват студени тръпки.

Улицата, както обикновено в тези часове, бе изпълнена с чиновници от централните учреждения, които бързаха да стигнат навреме в канцелариите си. На няколко пъти му мина през ум дали не сгреши, че не взе кола. Пътят до Табир Сарай бе по-дълъг, отколкото предполагаше, и освен това в тази лапавица можеше да се подхлъзне и да се изтърси на калдъръма.

Мина край Централната банка. По-нататък, се виждаха много закрити коли със скреж по покривите, наредени пред друга масивна сграда, бог знае какво министерство.

Пред него някакъв човек се подхлъзна на тротоара. Ебу Керими го проследи с очи и видя как в последния миг едва успя да се задържи да не се изтърси на земята и как веднага се изправи, като проклинаше през зъби ту изцапаното си джубе, ту мястото, където се бе подхлъзнал, а после отмина ядосан нататък. Внимавай — каза Ебу Керими, без да знае към кого отправяше тези думи — към непознатия или към себе си.

Всъщност не беше нужно чак толкова да се притеснява. Не само че нямаше определен час, в който да се яви, но не знаеше дали изобщо бе длъжен да се представи именно предобед, Изведнъж Ебу Керими се сети, че дори не му беше известно и работното време в Табир Сарай.

Някъде отляво, далеч сред мъглата, удари часовник с меден звън. Ебу Керими ускори крачки. Кожената яка на палтото му отдавна бе вдигната, но ръката му несъзнателно направи познатото движение да я вдигне. Всъщност не усещаше студ на врата, а някъде към ребрата. Пъхна ръка във вътрешния джоб на палтото, за да провери дали препоръчителното писмо е там.

Изведнъж му се стори, че минувачите по улиците оредяха. Чиновниците вече са по учрежденията — помисли той разтревожен, но начаса се успокои — в края на краищата той нямаше нищо общо с тях, тъй като все още не бе постъпил на служба.

Отдалеч му се стори, че разпозна едното крило на Табир Сарай. Когато приближи, се увери, че не бе сгрешил. Наистина това бе сградата с бледите кубета, боядисани в цвят, който някога трябва да е бил небесносин или поне бледосин, а сега трудно можеше да се определи сред лапавицата. Това беше едно от страничните крила на сградата, а входът трябваше да е от другата улица.

Ебу Керими заобиколи полупустия площад, сред който се издигаше джамия с необикновено тънко минаре. Входът наистина се оказа на другата улица. Двете крила на голямата сграда се губеха сред лапавицата, докато централната й част оставаше малко навътре, сякаш нещо я бе принудило да отстъпи назад. Ебу Керими усети как става все по-неспокоен. Дълга редица врати стояха една до друга, но когато приближи, видя, че това бяха някогашни портали със затворени, измокрени от лапавицата дървени капаци.