Читать «Паула» онлайн - страница 250

Видях небето да притъмнява зад големите прозорци. В този час изгледът от височината, на която е къщата ни, е несравним — водата в залива придобива фосфоресциращ, стоманен цвят, а пейзажът затрептява с релефността на светлините и сенките. Вечерта, капнали от умора, децата заспаха на пода, покрити с одеяло, а Уили отиде в кухнята да приготви нещо за хапване — едва тогава осъзнахме, че през целия ден не бяхме яли. След малко той се върна с поднос и бутилка шампанско, която от една година пазехме за момента, в който Паула щеше да се събуди отново в този свят. Не можах да преглътна и залък, ала вдигнах наздравица за дъщеря си, за да се събуди щастлива в друг свят. Запалихме свещи, Селия взе китарата и запя любимите песни на Паула — има дълбок и топъл глас, който излиза сякаш от самата земя и затова винаги беше вълнувал зълва й. „Попей само за мен, я молеше понякога, попей ми тихичко.“ Благословена бистрота на съзнанието ми позволи да изживея тези часове в цялата им пълнота, със събудена интуиция и с петте си сетива и още други, чието съществуване не бях подозирала — нащрек. Топлият пламък на свещите осветяваше дъщеря ми, копринената й кожа, стъклените й кости, сянката от миглите й, които заспиваха за вечен сън. Преизпълнени с безкрайна обич към нея и обединени от нежното приятелство, зараждащо се между жените в основните ритуали на човешкото съществуване, мама, Селия и аз импровизирахме последните церемонии, измихме тялото й с гъба, натъркахме я с одеколон, облякохме й топли дрехи, за да не й е студено, сложихме й пантофките от заешка кожа и я сресахме. Селия постави в ръцете й снимките на Алехандро и Андреа: „Грижи се за племенниците си“, я помоли. Написах имената на всички ни на лист хартия, донесох булчинските портокалови цветове от баба и сребърната лъжичка на Грани и също ги поставих на гърдите й, за да си ги отнесе за спомен заедно със сребърното огледало от баба, защото реших, че щом ме е закриляло петдесет години, със сигурност можеше да я пази в последния й път. Паула беше станала като от опал — бяла, прозрачна и толкова студена! Студенината на смъртта идва отвътре — като снежна клада, изгаряща тялото; докато я целувах, ледът застиваше на устните ми като опарване. Седнали край леглото й, разгледахме стари снимки и си припомнихме най-радостните мигове — от първия ми сън, в който Паула ми се беше явила много преди да се роди, до комичния й изблик на ревност, когато Николас и Селия се ожениха; благодарихме за даровете, с които ни беше дарила през живота си и всеки се сбогува с нея и се помоли по свой начин. С напредването на часовете нещо тържествено и свято изпълни атмосферата, както и при раждането на Андреа в същата тази стая — двата момента много си приличат, раждането и смъртта са сътворени от една и съща материя. Въздухът ставаше все по-неподвижен, ние се движехме бавно, за да не тревожим покоя в нашите сърца, усещахме се преизпълнени с духа на Паула, сякаш бяхме един, не се чувствахме разделени, животът и смъртта се обединиха. За няколко часа изпитахме реалността на душата, която не познава време и пространство.