Читать «Паула» онлайн

Исабел Алиенде

Исабел Алиенде

Паула

Първа част

Декември 1991—май 1992

Чуй ме, Паула, ще ти разкажа една история, та когато се събудиш, да не се почувстваш изгубена.

Семейната легенда започва в началото на миналия век, когато един як баски моряк хвърля котва край бреговете на Чили с глава, замаяна от величави проекти, и закрилян от майчиния си медальон на шията; ала защо да се връщаме толкова назад, достатъчно е да кажем, че той се превърнал в родоначалник на непокорни жени и мъже със здрави за труд мишци и чувствителни сърца. Някои, с гневлив характер, починали с пяна на уста, но може би причината не била бяс, както разправяли злите езици, а някоя местна чума. Купили плодородни земи в близост до столицата, които с течение на времето покачили цената си; придобили известен финес, вдигнали богаташки къщи с паркове и обточени с дървета алеи, взели да омъжват дъщерите си за богати креолци, а синовете си пращали да учат в строги религиозни колежи, и така с годините станали част от една горда аристокрация на земевладелци, която господствала повече от век, докато веянията на модернизма и появата на технократи и търговци не я изместили от власт. Един от тези потомци бил моят дядо. Родил се с добро потекло, ала баща му издъхнал рано, покосен от необясним изстрел с пушка; никога не се разкрили подробности около случката през онази зловеща нощ — дали е било дуел, отмъщение или любовна злополука, във всеки случай семейството му останало без средства и понеже бил най-големият син, дядо ми трябвало да напусне училище и да търси работа, за да издържа майка си и да се грижи за възпитанието на по-малките си братя. Много по-късно, когато се превърнал в заможен господин, пред когото хората сваляли шапка, той ми довери, че най-лошата бедност е тази с якичка и вратовръзка, защото човек трябва да я прикрива. Той винаги бил безупречно облечен с дрехите на баща си, преправени по негова мярка, с колосана яка и съвършено изгладени костюми, за да не личи овехтелият плат. Тези години на теглила закалили характера му, той повярвал, че животът не е нищо друго освен безкрайно усилие и труд и че почтеният човек не може да ходи по белия свят, без да помага на ближния. Още оттогава придобил съсредоточения израз и принципността, характерни за него; бил изкован от същия твърд като камък материал на дедите си и подобно на мнозина от тях стъпвал здраво по земята, при все че частица от душата му се реела из бездните на мечтите. Затова се влюбил в баба ми, най-малка рожба измежду дванайсет деца, кое от кое по-ексцентрично и обаятелно като Тереса например, на която в края на живота й взели да никнат криле на светица, а когато починала, за една нощ изсъхнали всички розови храсти в Японския парк; или като Амбросио — голям дявол и ненадминат любовник, който в моменти на великодушие се събличал на улицата и дарявал дрехите си на бедните. Като дете непрекъснато слушах разкази за дарбата на баба ми да предсказва бъдещето, да чете чужди мисли, да разговаря с животните и да мести предмети с поглед. Разправят, че веднъж преместила маса за билярд в салона, но всъщност единственото нещо, което съм видяла да се движи в нейно присъствие, бе една незначителна по размери захарница, която при следобедния чай се плъзгаше без посока по масата. Тези нейни качества будели страх и въпреки че била чаровна девойка, претендентите за ръката й ги обземала уплаха в нейно присъствие, ала за дядо ми телепатията и телекинезията били невинни развлечения и по никакъв начин не представлявали сериозна пречка за брака му с нея; безпокояла го единствено разликата във възрастта — тя била много по-млада от него и когато се запознал с нея, още играела на кукли и не се отделяла от една захабена възглавничка. Толкова много я бил гледал като малко момиченце, че открил своята страст едва в деня, когато я видял с дълга рокля и прибрани коси; в този миг любовта, разгаряща се от години, му се разкрила, потапяйки го в такава криза на стеснителност, че той престанал да я посещава. Тя отгатнала душевното му състояние още преди самият той да разплете кълбото на собствените си чувства и му написала писмо — първото от многобройните писма, които щяла да му изпраща в решителните моменти на техния живот. Това не било парфюмирано послание с цел опипване на терена, а кратка бележка, написана с молив върху лист от тетрадка, в която го питала без увъртания дали иска да стане неин мъж и в случай, че да, кога. Няколко месеца по-късно отпразнували сватбата. Булката се явила пред олтара като видение от отминали времена, пременена в дантела с цвят на слонова кост и с безразборно затъкнати в кока й восъчни портокалови цветчета; щом я видял, дядо ми решил, че ще я обича безотказно до края на дните си.