Читать «Самите богове» онлайн - страница 4

— Плутоний 186? Плутоний 186?

— Зарядът е +94. А масата е 186.

— Но това е невъзможно. Не съществува такъв изотоп. Не може да бъде.

— Точно това ви разправям. Но така показват измерванията.

— Но в такъв случай ядрото остава с петдесет неутрона по-малко. Не може да съществува плутоний 186. Невъзможно е да се натъпчат деветдесет и четири протона в едно ядро със само деветдесет и два неутрона и да се очаква, че ще се задържат там дори за една трилионна от трилионната от секундата.

— Точно това ви разправям, докторе — повторил търпеливо Трейси.

Тогава Хелъм млъкнал и се замислил. Липсвал неговият волфрам, а един от изотопите му — волфрам 186, бил стабилен. Волфрам 186 имал 74 протона и 112 неутрона в ядрото си. Можело ли нещо да превърне двадесет неутрона в двадесет протона? Наистина, това било невъзможно.

— Има ли признаци на радиоактивност? — попитал Хелъм, като търсел сляпо някакъв път, който да го изведе от лабиринта.

— Помислих и за това — отвърнал лаборантът. — Стабилен е. Напълно стабилен.

— Тогава е невъзможно да бъде плутоний 186.

— Непрекъснато ви го повтарям, докторе.

— Добре, дайте ми това вещество — рекъл безнадеждно Хелъм.

Останал отново сам, той седял и се вглеждал слисано в стъкленицата. Най-близкият стабилен изотоп на плутония бил плутоний 240, а при него били необходими 146 неутрона, за да накарат 94-те протона да се задържат заедно с някакво подобие на частична стабилност.

Какво можел да направи? Не било по силите му и съжалявал, че се заел. Чакала го истинска работа, а тази загадка нямала нищо общо с него. Трейси вероятно бил допуснал някаква глупава грешка или масовият спектрометър е бил разстроен, или…

Какво пък? Да забрави цялата история!

Но Хелъм не можел да си го позволи. Рано или късно Денисън непременно щял да се отбие при него и с дразнещата си полуусмивка щял да го попита какво става с волфрама. И какво щял да му отговори тогава Хелъм? Можел ли да му заяви: „Не е волфрам, както твърдях“.

Денисън сигурно щял да попита: „Охо, и какво е в такъв случай?“ и нищо, което е възможно да си въобрази човек, не би накарало Хелъм да се изложи на подигравките, които биха последвали твърдението, че е плутоний 186. Трябвало да разбере какво е и да го постигне сам. Явно не можел на никого да се довери.

И така две седмици по-късно влязъл в лабораторията на Трейси, изпаднал в нещо, което можело да се опише като силен гняв.

— Ей, нали ми казахте, че това вещество не е радиоактивно?

— Какво вещество? — отвърнал Трейси автоматично, преди да си спомни.

— Веществото, което нарекохте плутоний 186 — допълнил Хелъм.

— Аха. Ами то беше стабилно.

— Толкова стабилно, колкото и умственото ви състояние. Ако това вещество наричате стабилно, мястото ви е във водопроводна работилница.

— Добре, докторе — смръщил вежди Трейси. — Дайте го да опитаме. — По-късно казал: — Нищо не разбирам! Наистина е радиоактивно. Не много, но излъчва. Не разбирам как не съм го установил.

— И какво доверие да имам на глупостите ви за плутоний 186?

Цялата история била вече хванала Хелъм за гърлото. Загадката станала толкова отчайваща, че се превърнала в лична обида. Който и да бил сменил стъклениците или съдържанието, навярно отново е направил замяна или е създал нов метал само и само, за да го изкара глупак. И в двата случая той бил готов да разруши Вселената, ако се наложи… и ако е по силите му, но да разреши проблема.