Читать «Самите богове» онлайн - страница 128

— Всеки път, когато достигаш точката, в която ще стъпиш, побутвай леко с другото стъпало — посъветва го Селена. — С това крачките ти ще се удължат и ще вървиш доста по-лесно. Не, не… гледай.

Денисън спря с облекчение и загледа как Селена — стройна и грациозна в движенията си въпреки комичната уродливост на скафандъра — бяга с дълги скокове. Тя се върна и клекна пред краката му.

— Хайде сега, направи бавна крачка, Бен, а аз ще те ударя по стъпалото, когато искам да се избута.

Направиха няколко опита и Денисън каза:

— По-неприятно е, отколкото да тичаш на Земята. Май ще се наложи да си почина.

— Добре. Просто мускулите ти не са свикнали с необходимата координация. Знаеш ли, ти се бориш със себе си, а не с притеглянето… Е, поседни и си поеми дъх. Няма да те водя надалеч.

— Ще повредя ли раницата, ако се облегна на гърба си? — попита Денисън.

— Не, разбира се, че няма, но не е за препоръчване. Не направо върху почвата. Само 120 градуса е по абсолютната скала, или ако предпочиташ — 150 градуса под нулата, така че колкото по-малка е площта на допир, толкова по-добре. За предпочитане е да се сяда.

— Добре. — Денисън седна внимателно, като изсумтя. Съзнателно обърна лице на север, извърна се от Земята. — Погледни звездите!

Селена седеше с лице към него, под прав ъгъл. От време на време, когато Земята го осветяваше, виждаше смътно лицето й през прозрачната плоча на шлема.

— На Земята не виждате ли звездите? — попита тя.

— Не така. Дори когато няма облаци, въздухът на Земята абсорбира част от светлината. Температурните разлики в атмосферата ги карат да блещукат, а светлините от градовете, дори от далечните селища, ги правят по-бледи.

— Звучи отвратително.

— Харесва ли ти тук, Селена? На повърхността?

— Не съм луда по нея, но не ми е неприятно да излизам от време на време. Разбира се, част от работата ми е да водя туристите навън.

— А сега се налага да го правиш заради мен.

— Не мога ли да те убедя, Бен, че съвсем не е същото? За туристите имаме определени маршрути. Всичко е много кротко, безинтересно. Да не мислиш, че бихме ги извели тук, на пързалката? Тя е за лунаритите и имигрантите. В действителност най-вече за преселниците.

— Сигурно не е много популярно място. Няма никой освен нас.

— Има си определени дни за този вид дейност. Трябва да видиш местността в дните на състезания. Но тогава няма да ти хареса.

— Не съм сигурен дали и сега ми се нрави. Пързалянето спорт за имигрантите ли е по-специално?

— До известна степен. Обикновено лунаритите не обичат повърхността.

— А доктор Невил?

— Имаш предвид какви са чувствата му по отношение на повърхността?

— Да.

— Откровено казано, струва ми се, че никога не е излизал. Той е истинско градско момче. Защо питаш?

— Ами, когато поисках разрешение да се присъединя към групата за периодично обслужване на слънчевите батерии, нямаше нищо против да ме остави да отида, но не пожела и той да участвува. Помолих го да дойде, за да има някой, който да отговаря на въпросите ми, ако попитам нещо, но отказа доста категорично.

— Надявам се, че се е намерил кой да те осведомява.