Читать «Робот АЛ-76 се е заблудил» онлайн - страница 2

Един човек дори вдигна пушка срещу него, а куршумът бе просвистял съвсем близо главата му. След това човекът също си бе плюл на петите.

Въобще не можеше да си спомни колко дълго се е лутал по този начин, додето най-сетне едва не се сблъска с колибата на Рандолф Пейн, недалеч от градчето Ханафорд. Колкото до самия Рандолф Пейн, той тъкмо клечеше пред вратата на бараката си. В едната си ръка държеше отверка, а в другата — изкривена тръба. Между коленете му се намираха печалните развалини на нещо, което най-вероятно в предишния си живот бе изпълнявало ролята на прахосмукачка.

Пейн си тананикаше. По природа той беше весела птичка, а и настроението му винаги се подобряваше, когато отиваше да поживее в бараката си. Естествено, имаше къде да живее и в Ханафорд, но онзи дом там до голяма степен бе окупиран почти изцяло от благоверната му съпруга — факт, за който Пейн мълчаливо, но искрено съжаляваше. Единствено моментите, в които успяваше да се оттегли на спокойствие в своята „супер луксозна кучешка колибка“, му позволяваха да въздъхне дълбоко и да се отдаде на всички забранени удоволствия, за които мечтаеше душата му: пушенето на воля и поправката на различни домакински уреди.

Не беше кой знае какво занимание, дори като хоби, но понякога се случваше някой да му донесе повредено радио или часовник с аларма, а парите от поправката бяха единственото, което не минаваше през грабливите, скъпернически протегнати ръце на жена му.

Например тази прахосмукачка щеше да му донесе поне шест долара — лесни пари. Мисълта за това го накара да си затананика още по-бодро, да вдигне очи и да се облее в пот.

Мелодията задавено избълбука в гърлото му, той се опули и започна да се поти два пъти по-усилено. Опита да стане — главно с идеята да се отдаде на светкавично бягство, — ала така и не успява да накара краката си да заработят в екип.

После вече бе прекалено късно, защото АЛ-76 разговорливо клекна до него и каза:

— Не мога да разбера защо всички останали бягат от мен. Имате ли някаква идея?

Пейн имаше съвсем ясна идея, но за момента бълбукането в диафрагмата му бе единственото, което успя да отговори. Постара се да се отдръпне.

АЛ-76 продължи с огорчен тон:

— Един от тях дори стреля по мен. Няколко сантиметра по-надолу и можеше да одраска раменната ми броня.

— Н-нищо чудно да н-не-е бил с всичкия си — заекна Пейн.

— Възможно е. — Роботът изведнъж понижи глас: — Слушайте, имате ли представа какво става тук?

Пейн се огледа загрижено. Правеше впечатление, че тонът на робота е изключително учтив за някой, направен от огромни количества метал. В същия момент му дойде на ум, че роботите са психологически неспособни да наранят човешко същество. Последното го накара да въздъхне от облекчение.