Читать «Двестагодишният мъж» онлайн - страница 16

Към къщата си Андрю пристрои лаборатория и собствена библиотека.

Минаха години. Един ден при него дойде Пол.

— Жалко, че повече не работиш върху историята на роботите — каза той. — Разбрах, че „Американски роботи“ е възприела съвсем друга политика.

Пол бе остарял. Отслабналото му зрение бе подменено с фотооптични клетки. В това отношение бе заприличал на Андрю.

— Какво са направили? — попита Андрю.

— Произвели са огромен компютър, който комуникира с хиляди роботи чрез микровълни. Роботите не притежават позитронен мозък. Явяват се подразделения на гигантски мозък, от който физически са разделени.

— Така по-ефективно ли работят?

— Компанията твърди, че е така. Преди да умре, Смит-Робъртсън създаде ново направление. Това беше враждебна реакция срещу тебе. „Американски роботи“ е решена да не произвежда повече роботи като теб, за да не му създават проблеми. По тази причина са отделили мозъка от тялото. Мозъкът няма да има тяло, което ще трябва да се подменя. Тялото няма да има мозък, който да има някакви желания.

— Изумително е твоето влияние върху историята на роботиката, Андрю — продължи Пол. — Твоят художнически талант принуди компанията да програмира роботите по-прецизно. Свободата ти извоюва закон за защита правата на роботите. Настояването ти да станеш андроид, ги принуди да отделят мозъка от тялото.

— Подозирам, че накрая фирмата ще създаде един огромен мозък, който ще контролира няколко милиарда роботи — отбеляза Андрю. — Ще поставят всичките яйца в една кошница. Това изобщо не е редно.

— Мисля, че си прав. Лошото е, че събитието няма да стане по-рано от сто години. Няма да съм жив, за да го видя. Не съм сигурен, че ще доживея и до следващата година.

— Какво говориш, Пол? — Възкликна загрижено Андрю.

Пол сви рамене.

— Ние сме смъртни, Андрю. Не приличаме на теб. Това не е от съществена важност, но искам да те уверя в едно нещо: аз съм последен от фамилията Мартин. Средствата, които контролирам, ще бъдат прехвърлени на твое име чрез моята фирма. Каквото и бъдеще да те очаква, поне материално ще бъдеш осигурен.

— Това не е необходимо — възрази Андрю. За всичките тези години не можа да привикне със смъртта на Мартинови.

— Хайде да не спорим — помоли Пол. — Така трябва да бъде! Над какво работиш сега?

— Програмирам система, снабдяваща андроидите, т.е. мен, с енергия от друг източник. Вместо от атомни клетки, енергията ще идва от разграждането на хидрокарбонати.

Пол изви вежди.

— Значи, те ще дишат и ще се хранят?

— Да.

— От колко време работиш върху проблема?

— От много отдавна, но мисля, че постигнах резултат. Изобретих подходяща камера, която да катализира необходимия разпад.

— Но защо го правиш, Андрю? Атомните клетки ми се струват напълно подходящи.

— Прав си, но те не приличат на човешките.

15.

Отне му много време, но Андрю не бързаше. На първо място, той не искаше да прави нищо, докато Пол не умре на спокойствие.

Със смъртта на пра-правнука на господина Андрю се почувства сам сред враждебния свят. Това му даде решителност да продължи по предначертания път.