Читать «Двестагодишният мъж» онлайн - страница 15

Смит-Робъртсън бе почервенял.

— Вие се опитвате да ме принудите…

— Не Ви принуждавам за нищо — успокои го Пол. — Ако Вие откажете на молбата на клиента ми, ние ще напуснем кабинета Ви без излишни приказки. Но ще Ви съдим. Вие постепенно ще се убедите, че губите…

— Ами… — запъна се Смит-Робъртсън.

— Виждам, че ще склоните — каза Пол. — Нека поясня още нещо. В процеса на трансформиране металното тяло на моя клиент в органично, позитронният му мозък трябва да остане непокътнат. Ако получи и най-слабо увреждане, аз няма да намеря покой, докато не срина компанията Ви със земята. Само една брънка от платинено-иридийния му мозък да пострада, ще насъскам обществото срещу Вас. — После се обърна към Андрю: — Съгласен ли си с това, Андрю?

Андрю се колеба цяла минута. Трябваше да потвърди лъжа, изнудване и унижение на човешко същество. Но липсваше физическо насилие. Събра сили да изрече:

— Да.

14.

Сякаш бе конструиран наново. Дни, седмици, месеци наред Андрю усещаше, че някак не е същият. Колебаеше се и при най-слаби движения.

Пол бе обзет от паника.

— Повредили са те, Андрю. Ще заведа дело!

Андрю говореше много бавно.

— Не го прави. Няма да успееш да докажеш… з-з…

— Злонамереност?

— Злонамереност. Ставам все по-силен. Чувствам само тр…

— Треперене?

— Травмата. Досега не съм бил подлаган на такава интервенция.

Андрю чувстваше мозъка си. Никой друг не можеше да го стори. Знаеше, че е добре. В месеците, когато се учеше да координира движенията си, прекарваше много време пред огледалото.

Не приличаше съвсем на човек. Лицето му беше сковано… Прекалено вдървено… Движенията му бяха бавни. Липсваше им безгрижната свобода на човешките. Може би това щеше да дойде с времето. Поне можеше да се облича, без дрехите да контрастират с металната му физиономия.

— Ще се захвана отново с работа — обяви той.

Пол се разсмя и каза:

— Това означава, че си добре. Какво ще правиш? Ще пишеш нова книга?

— Не — отговори сериозно Андрю. — Живея прекалено дълго, за да ме погълне само едно занимание. Навремето бях художник и историк. Още мога да бъда. Сега искам да бъда роботобиолог.

— Искаш да кажеш роботопсихолог?

— Не. Това означава работа върху позитронния мозък, но сега нямам такава нагласа. Според мен, роботобиологът трябва да изследва функцията на тялото, прикрепено към мозъка.

— Не става ли дума за обект на кибернетиката?

— Кибернетиката изследва металното тяло. Аз ще изучавам органичното, хуманоидно такова. Доколкото ми е известно, то е само едно — моето.

— Струва ми се, че стесняваш полето си на изява — отбеляза Пол. — Като художник, беше всестранен. Като историк — работеше с роботи. Като роботобиолог ще се занимаваш единствено със себе си.

— Изглежда си прав — кимна Андрю в знак на съгласие.

Трябваше да започне от самото начало. Не знаеше нищо за науката биология. Андрю стана обичайна гледка в библиотеките, където седеше над справочниците с часове. Облечен в дрехи, изглеждаше съвсем нормално. Онези, които знаеха, че е робот, не го смущаваха ни най-малко.