Читать «Битките на пролетта» онлайн - страница 2

— Учи висша… — просто не можех да се насиля да произнеса тази ужасна дума.

Старият Антиокус Шнел кимна отчаяно.

— Не само това, ами и държавно право. Видели са го всъщност да посещава лекции и да учи.

— Боже мой! — възкликнах ужасен.

— Не съм очаквал такова нещо от младия Артаксерксес, Джордж. Ако майка му научи, това ще я довърши. Тя е много чувствителна натура, Джордж, а и не е в добро здраве. Умолявам те в името на старото ни приятелство да отидеш в стария Тейт и да провериш как стоят нещата. Ако момчето наистина се е увлякло по науките, накарай го някак да дойде на себе си — заради майка му и заради самия него, ако не заради мен.

Със сълзи на очи му стиснах прочувствено ръката и се заклех:

— Нищо не може да ме спре. Нищо от този свят няма да ме отклони от тази свещена задача. Ако трябва, ще пролея и последната си капка кръв. Като говорим за жертви се сещам, че ще ми трябва чек.

— Чек ли? — развълнува се видимо Антиокус Шнел. Той винаги е показвал много бързи рефлекси, когато трябва да завърже здраво кесията си.

— Стая в хотел — започнах да изреждам, — храна, напитки, пари за бакшиши, инфлацията и режийни разноски. За сина ти е приятелю, не е за мен.

Най-накрая се сдобих с чека и след като пристигнах в Тейт, не протаках дълго, за да си уредя среща с младия Артаксерксес. Едва успях да се навечерям обилно, да изпия едно отлично бренди, да си отспя хубавичко, да закуся в късната утрин и вече бях пред квартирата му.

Със самото влизане в стаята преживях истински шок. Всички стени бяха покрити с лавици. Представяш ли си, те не бяха отрупани с джунджурийки, както си му е редът! Не се виждаха и бутилки, пълни с така питателните произведения на винарското изкуство. Липсваха и задължителните снимки на очарователни девойчета, незнайно как загубили дрехите си. Всичко бе запълнено с книги!

Една от тях лежеше безсрамно разтворена на бюрото му. Имам всички основания да вярвам, че е била прелиствана преди да вляза. По показалеца на дясната му ръка имаше подозрителни отпечатъци от прах и той несръчно се опита да я скрие зад гърба си.

Но самият Артаксерксес бе още по-шокиращ. Той, естествено, ме позна, понеже бях стар приятел на семейството. Не го бях виждал от девет години, но те не бяха променили с нищо благородната ми осанка и свежия му външен вид. Преди девет години обаче Артаксерксес бе едно невзрачно десетгодишно момченце. Сега той се бе превърнал в неузнаваем, но все така не правещ никакво впечатление деветнайсетгодишен младеж. Бе висок едва метър и петдесет, носеше големи, кръгли очила, а видът му бе на човек, живял в мрачна и влажна пещера.

— Колко тежиш? — попитах го импулсивно.

— Четиридесет и четири килограма — прошепна той.

Гледах го с най-дълбоко съжаление. Той бе един четиридесет и четири килограмов слабак. Представляваше просто една сътворена от природата мишена за презрение и присмех.