Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 247

Черният кръг засвети със слабо, петнисто синьо сияние.

— Каква е радиоактивността там? — попита Блис тихо. — Достатъчна ли е, за да означава, че не може да съществува никакъв човешки живот?

— Никакъв живот от какъвто и да било род — потвърди Тривайз. — Планетата е необитаема. Дори последната бактерия и последният вирус са изчезнали отдавна.

— Можем ли да я изследваме? — заинтересува се Пелорат. — Имам предвид със скафандри.

— За няколко часа — преди да си навлечем неизлечима радиационна болест.

— Тогава какво ще правим, Голан?

— Какво ще правим ли? — Тривайз го изгледа с все същото безизразно лице. — Знаеш ли какво би ми се искало да направя? Бих искал да те върна заедно с Блис — и с хлапето — обратно на Гея и да ви оставя завинаги там. После да кацна на Терминус и да предам кораба. Сетне бих желал да си подам оставката от Съвета, което сигурно би направило кмет Бранно много щастлива. А след туй бих искал да си живея мирно и тихо с пенсията и да оставя Галактиката да върви накъдето си ще. Да не ми мига окото нито за Плана на Селдън, нито за Фондацията, нито за Гея. Галактиката да си избере своя собствен път, който ще трае поне докато съм жив! Пък и защо ли трябва да се вълнувам и ей толкова за онова, дето ще се случи след мен…

— Голан, ти положително не мислиш така — натъртено изрече Пелорат.

Тривайз го гледа известно време, а сетне си пое дълбоко дъх.

— Не, прав си, не го мисля. Да знаеш обаче колко много ми се ще да можех наистина да сторя всичко това, дето току-що ти нахвърлих.

— Зарежи го. Кажи какво ще правим?

— Ще оставя кораба в орбита около Земята, докато се посъвзема от шока и ще помисля как да действаме по-нататък. Само че…

— Да?

— Какво още мога да направя? Какво още трябва да търся? Какво още има за откриване?

XX. СЪСЕДНИЯТ СВЯТ

94

За времето между следващите четири хранения Пелорат и Блис виждаха Тривайз единствено на масата. През останалите часове той се намираше или в пилотската кабина, или в спалнята си. На масата мълчеше. Устните му бяха здраво стиснати; ядеше малко.

По време на четвъртото хранене обаче на Пелорат му се стори, че от изражението на съветника е изчезнала част от необичайната сериозност. Историкът се изкашля два пъти, сякаш се канеше да вземе думата, но сетне се отказа.

Накрая Тривайз го погледна изпод вежди.

— Е?

— Ти… Голан, измисли ли го?

— Защо питаш?

— Изглеждаш не чак толкова мрачен.

— Не съм по-малко мрачен, но наистина поразмишлявах. Здравата.

— Може ли да научим за какво?

Съветникът хвърли бърз поглед към Блис. Тя гледаше съсредоточено в чинията си и пазеше упорито мълчание, сякаш бе уверена, че в този щекотлив момент Пелорат ще се осмели да стигне по-далеч от нея.

— И ти ли любопитстваш, Блис? — попита Тривайз.

Тя вдигна очи за миг.

— Да. Разбира се.

Фалъм раздразнено ритна единия крак на масата.

— Намерили ли сме вече Земята?

Геянката стисна рамото на детето. Тривайз не му обърна никакво внимание.