Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 29
Айзък Азимов
Непрекъснато се мяташе в затвора, който старата жена бе издигнала около него, но не успя да намери изход.
Пращаха го в изгнание, а той не можеше да противодейства с нищо. Бранно беше се показала спокойна и неумолима и дори не си бе дала труда да маскира неконституционността на действията си. Той се бе уповавал на своите права като съветник и гражданин на Фондацията, а тя не ги бе признала дори на думи.
И ето сега този Пелорат, този странен учен, който като че ли живееше на света, без да бъде част от него, му заявяваше, че ужасната старица се е подготвяла за това от седмици.
Чувстваше се същинско „момче“, както го бе наричала тя.
Канеха се да го пратят в изгнание с някакъв историк, които веднага беше започнал да го титулова „скъпи приятелю“ и който сякаш получи невротичен пристъп на радост, понеже започваше галактическо издирване на… Земята?
Какво, в името на бабата на Мулето, беше Земята?
Беше попитал. Разбира се! Беше попитал веднага, щом я споменаха.
Беше казал:
— Извинете, професоре. Аз съм невежа във вашата област и вярвам, че няма да се подразните, ако ви помоля да ми обясните нещо с прости думи. Какво е Земята?
В продължение на двадесет дълги секунди Пелорат го зяпаше с печален поглед. После отвърна:
— Това е планета. Първичната планета. Същата онази, на която за пръв път са се появили хората, скъпи ми приятелю.
Тривайз се облещи.
— Появили се за пръв път? Откъде?
— От никъде. Това е планетата, на която човечеството се е развило по пътя на еволюцията от низшите животни.
Тривайз поразмишлява над това и поклати глава.
— Не разбирам какво имате предвид.
На лицето на Пелорат се появи краткотрайно раздразнение. Той се прокашля и заяви:
— Някога на Терминус не е имало хора. Предполагам, че знаеш това?
— Разбира се — нетърпеливо отвърна Тривайз. Внезапното използване на педагогически тон от страна на Пелорат го подразни.
— Чудесно. То важи и за всички останали светове. Анакреон, Сантани, Калган… За всички. По някое време в миналото те са били основани. Хората са дошли на тях от другаде. Дори и на Трантор. В продължение на двадесет хиляди години той може да е бил столица, но не и преди това.
— А какво е бил преди това?
— Пуст! Поне откъм хора.
— Не е много за вярване.
— Но е истина. Старите записи го доказват.
— Откъде са дошли тогава хората, които първи са открили Трантор?
— Никой не е сигурен. Има стотици планети, които претендират, че са били населени още в неясните мъгли на античността и чиито жители разправят фантастични историйки за естеството на първото пристигане на човеците. Историците са склонни да пренебрегват тия неща и да размишляват по „въпроса за произхода“.
— Това пък какво е? Никога не съм чувал за него.
— Не ме изненадва. Сега не е особено популярен исторически проблем, но по време на разпадането на Империята е имало период, когато този въпрос е предизвиквал определен интерес сред интелектуалците. Салвор Хардин го споменава накратко в мемоарите си. Това е проблемът за идентификацията и локализацията на единствената планета, откъдето е започнало всичко. Ако погледнем назад във времето, човечеството ще се стече от основаните напоследък светове към по-старите, към още по-старите, докато накрая не се концентрира в един-единствен — в първичния свят.