Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 96

Но татенцето само размаха билета пред нея.

— Погледни — отвърна той, — тя отива на Трантор.

Лицето на мамичка веднага светна.

— От Трантор ли сте? Пусни й ръката, нали ти казах, татенце. — Обърна претъпкания куфар, който носеше, настрана и с лек, но неумолим натиск принуди Аркадия да седне. — Седнете — рече тя, — и оставете крачката ви да си починат. До един час няма да има кораб, а пейките са заети от спящи безделници. От Трантор ли сте?

Аркадия пое дълбоко въздух и се предаде.

— Родена съм там — отвърна тя дрезгаво.

Мамчето плесна весело с ръце.

— От един месец сме тук и досега не сме срещнали никого от родината. Много мило. Родителите ви… — тя се огледа със съмнение.

— Не съм с родителите си — внимателно отвърна Аркадия.

— Съвсем сама? Малко момиче като вас? — мамчето веднага се превърна в смесица от възмущение и съчувствие. — Как е станало?

— Мамче — татенцето я дръпна за ръкава, — нека ти кажа. Нещо не е наред. Мисля, че е уплашена. — макар да се стараеше да шепне, Аркадия чуваше много добре гласа му. — Бягаше — наблюдавах я — и не гледаше къде върви. Преди да успея да се отдръпна, се сблъска с мен. И знаеш ли какво? Мисля, че е в беда.

— Хайде, затваряй си устата, татенце. Всеки може да се блъсне в теб. — Но тя приседна до Аркадия на куфара, който уморено изскърца под допълнителната тежест, и обгърна с ръка потръпващото рамо на момичето. — Май бягаш от някого, миличка? Не се страхувай да ми кажеш. Ще ти помогна.

Аркадия погледна добрите сиви очи на жената и усети устните си да треперят. Една част от съзнанието й подсказваше, че тези хора бяха от Трантор и беше възможно да отиде с тях, можеха да и помогнат да остане на планетата, докато реши какво да прави по-нататък, къде да върви. Но друга част от мозъка й, по-гласовитата, говореше объркано и неразбираемо, че не си спомня майка си, че е смъртно уморена да се сражава с Вселената, че иска само да се сгуши на малка топка в силни благи ръце, които да я прегръщат, че ако беше жива майка й, тя би могла… би могла!…

И за първи път тази вечер тя се разрева, плачеше като бебе и беше доволна, притискаше се плътно до старомодната рокля и мокреше обилно едно ъгълче от нея, докато меките бели ръце я притискаха, а добрата длан на майчето гладеше къдриците й.

Татенцето стоеше и безпомощно ги гледаше двете, бъркаше неловко из джобовете си за кърпа, а когато най-сетне я извади, беше дръпната от ръката му. Майчето го изгледа с предупреждение да мълчи. Хората отминаваха покрай малката група с пълното безразличие на безличните тълпи навсякъде. Наистина бяха сами.

Накрая плачът замря и Аркадия се усмихна леко, като изтриваше зачервените си очи с взетата назаем носна кърпа.

— Божичко — прошепна тя, — аз…

— Шш… т… Не говори — каза майчето загрижено. — Засега само си седи и почивай. Поеми си дъх. После ни разкажи какво не е наред и ще видиш, че ще го оправим и всичко ще е добре.