Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 54

— О, не мисля. Не ви поканих да влезете, преди да видя, че изпуснахте куфарчето си.

— Какво?

— Куфарчето ви, младежо. Не съм сляпа. Не го изпуснахте неволно, защото най-напред погледнахте надолу, за да сте сигурни, че ще тупне на подходящо място. После вероятно сте разбрали, че ще падне точно под живия плет и няма да се вижда, така че го хвърлихте и след това погледнахте надолу. Сетне, това че се качихте на прозореца, вместо да отидете до вратата, трябва да означава, че се опасявате да се доверите на къщата, преди да огледате мястото. А след като си имахте малка неприятност с мен, се погрижихте за куфарчето си, преди да вземете мерки за собствената си личност, което значи, че смятате съдържанието му, каквото и да е то, за по-ценно от собствената си безопасност, а от това следва, че докато вие сте тук, вътре, а куфарчето е навън, вероятно сте доста безпомощен. — Тя млъкна, за да си поеме така необходимия й дъх.

— Ако не се отчита — изцеди през зъби младежът, — това, че смятам да ви задуша почти до смърт и да изляза оттук с куфарчето.

— Ако не се отчита, млади момко, че случайно под леглото си имам бухалка за бейзбол, до която мога да стигна за две секунди от мястото, където съм, и че съм доста силна за момиче!

Безизходно положение. Накрая с пресилена учтивост „младежът“ каза:

— Мога ли да ви се представя, след като се сприятелихме толкова? Казвам се Пелеас Антор. А вие?

— Аз съм Арка… Аркади Даръл. Приятно ми е да се запозная с вас.

— А сега, Аркади, бъдете добро малко момиче и повикайте баща си.

— Не съм малко момиче — наежи се Аркадия. — Мисля, че сте много груб, особено когато молите за услуга.

— Много добре! — въздъхна Пелеас Антор. — Бихте ли били така добра, мила малка стара дамо, натъпкана с лавандула, да повикате баща си?

— Нямах точно това предвид, но ще му съобщя за вас. Само че, без да отделям поглед от вас, млади момко! — и тя удари с крак по пода.

В коридора се разнесе шум от забързани стъпки и вратата се отвори със замах.

— Аркадия… — чу се експлозия от издишан въздух и доктор Даръл попита: — Вие кой сте, сър?

Пелеас скочи на крака с явно облекчение.

— Доктор Торан Даръл? Аз съм Пелеас Антор. Мисля, че сте били уведомен за мен. Поне дъщеря ви твърди, че е така.

— Дъщеря ми ли го твърди? — той се наведе напред и я изгледа с намръщен поглед, който отскочи безобидно от непроницаемата стена на невинност в широко отворените й очи, с която тя посрещна обвинението.

— Наистина ви очаквах — каза накрая доктор Даръл. — Бихте ли дошли с мен долу, моля? — той млъкна, когато очите му доловиха леко движение, което видя едновременно и Аркадия.

Тя се втурна към транскрибера си, но това се оказа излишно, тъй като баща й стоеше точно до него.

— Оставила си го включен през цялото време, Аркадия — изрече той любезно.

— Татко — изписка тя с истинска мъка, — съвсем неджентълменско е да четеш личната кореспонденция на друг човек, особено когато е разговорна!

— Аха — отвърна баща й, — но „разговорна кореспонденция“ с непознат мъж в стаята ти! Като баща, Аркадия, трябва да те пазя от всяко зло.