Читать «Фондация и Империя» онлайн - страница 95

— Той просто събужда майчиното ти чувство, Байта, това е всичко. Някой ден ще имаме дете и тогава ще престанеш да обръщаш такова специално внимание на Магнифико.

Байта отговори, дъвчейки:

— Ядосваш се, че не си единственият, който възбужда това чувство! — тя остави сандвича си и се замисли. — Тори?

— Ммм?

— Тори, бях в Сити Хол — в Бюрото по продукцията. Затова закъснях днес.

— И какво прави там?

— Е… — тя се поколеба. — Това стана някак постепенно… Получи се така, че не мога да работя повече във фабриката. Там липсва всякакъв дух… Момичетата започват да плачат без реална причина. Тези, които не се разболяват, стават мрачни. Цупят се на всичко. В моята секция например, продукцията не е и четвърт от това, което се произвеждаше, когато дойдох, и няма ден, в който всички работнички да са по местата си!

— Добре… — каза Торън, — ти отиде в Бюрото по продукцията. После какво?

— Зададох им няколко въпроса. И знаеш ли, Тори, оказа се, че е така навсякъде по Хейвън! Производството спада, нарастват недоволството и подстрекателствата към бунт. Шефът на Бюрото просто свиваше рамене — след като седях повече от час в приемната, за да се срещна с него, и той ме прие само защото съм племенницата на координатора — ми обясни, че това не е в сферата на неговата компетентност. Честно казано, не мисля, че изобщо го е грижа!

— Не се разстройвай, Байт!

— Така е, не му пука! — тя беше разгорещена и напрегната. — Казвам ти, че нещо не е наред. Това е същият ужасяващ стрес, в който изпаднах в Криптата, когато Селдън изчезна. Изпитал си го и ти.

— Да, Байт.

— Е, този стрес се върна! — тя продължи по-остро. — И ние никога няма да успеем да устоим на Мулето. Даже да имахме суровините, ние сме изгубили сърцата си, духа си, своята воля. — Тори, няма смисъл да се борим!…

Торън не си спомняше Байта някога да е крещяла, тя не крещеше и сега. Поне не видимо. Но Торън сложи ръка на рамото й и прошепна:

— Забрави това, бебчо! Знам какво имаш предвид, но тук няма нищо…

— Да, няма нищо, което можем да сторим! Всички го казват — просто седим и чакаме гилотината да се стовари отгоре ни! — тя се върна към сандвичите и чая си.

Торън оправяше леглата безшумно. Навън бе съвсем тъмно.

Като новоназначен координатор на конфедерацията на Хейвънските градове (пост, заеман само във военно време), Ранду беше настанен по негова собствена молба в една стая на най-горните етажи, от прозорците на която той можеше да вижда покривите и зеленината на града. Сега, при отслабването на пещерното осветление, в града сенките отстъпваха, но досега Ранду не бе имал време да се замисля за символиката на това явление.

Той се обърна към Еблинг Майс, чиито ясни, малки очи изглежда не се интересуваха от нищо друго, освен от пълната с червена течност чаша, и рече:

— Казват, че когато на Хейвън пещерното осветление угасне, тогава настава време за сън на почтените и трудолюбивите.

— Толкова късно ли си лягате?

— Не! Извинявай, че те извиках по това време, Майс. Напоследък повече харесвам нощта, отколкото дните. Не е ли странно? Народът на Хейвън вече привикна към факта, че липсата на светлина означава сън. Аз също, но сега е по-различно…