Читать «Фондация и Империя» онлайн - страница 77

Пристигнаха толкова много чужденци от всеки един от двадесет и шестте други търговски свята — делегати и съпругите им, секретари, репортери, кораби с екипажите им — така населението на Радол почти се удвои, а обезпечаването на планетата се напрегна до краен предел: хората се хранеха на воля, пиеха, колкото искаха, и изобщо не спяха.

Сред гуляйджиите все още се намираха някои, които не разбираха, че цялата Галактика бавно изгаря в един вид тиха, сънна война. А тези, които разбираха това, се деляха на три вида.

Първият и най-многочисленият вид включваше хора, които знаеха малко и затова бяха доста самоуверени…

Като младия пилот, който носеше знака на Хейвън на своята униформена фуражка и който успяваше с очи, вперени в своята високо вдигната чаша с вино, да флиртува с бледо усмихващото се радолианско момиче срещу него.

— За да дойдем тук — отбеляза той, — минахме точно през зоната на военните действия. Пътувахме около една светлинна минута съвсем близо до Харлегор…

— Харлегор? — възкликна дългокракият местен жител, който играеше ролята на домакин на това специално сборище. — Това е мястото, където на Мулето са му изкарали червата миналата седмица, нали?

— От къде си чул, че на Мулето са му изкарали червата? — попита надменно пилотът.

— По фондацианското радио!

— Тъй ли? Е, Мулето е завзел Харлегор. Ние почти се врязахме в конвой от негови кораби и те идваха точно от там! Това май не прилича на вадене на черва, щом ти си оставаш на планетата, с която си воювал, а тоя, който уж вади черва, гледа да изчезне набързо!

Някой се намеси с висок, неясен глас:

— Не говори така! Фондацията винаги отстъпва, но за кратко. Ще видиш, само почакай и ще видиш! Старата добра Фондация знае кога да се върне. И тогава — бум! — дрезгавият глас замлъкна и бе последван от пресеклив смях.

— Във всеки случай… — каза пилотът от Хейвън след малка пауза, — както казах, видяхме кораби на Мулето и те изглеждаха доста добре, да не кажа отлично. И още нещо — приличаха на нови.

— Нови? — повтори туземецът замислено. — Сами ли са си ги построили? — той откъсна един лист от надвисналото над него клонче, помириса го и го задъвка. Наранената тъкан кървеше в зелено и изпускаше ментов аромат. Човекът продължаваше да говори:

— Опитваш се да ми кажеш, че става дума за кораби на Фондацията, доизкусурени самоделно? Продължавай!

— Видяхме ги, док! А знаеш, че аз мога да различа кораб от комета.

— Слушай, не се шегувай! — отвърна туземецът. — Войните не започват сами, а освен това нас не ни управляват глупаци. Те знаят какво правят.

Пияният реагира шумно:

— Ще видиш старата Фондация! Тя чака до последната минута, а после — бум! — и той се ухили с безсмислено зинала уста на момичето, което се преместваше по-далече от него.

Радолианинът не се бави дълго с отговора си.

— Например ти, стари човече, мислиш, че Мулето е този, който движи бързо нещата! Не-е… — той вдигна пръста си нагоре. — Чувал съм, а и аз мисля, вярвай ми, той е наш човек. Ние му плащаме и вероятно ние сме му построили корабите. Нека мислим реалистично — сигурно е, че ние сме го направили! Разбира се, той не може да победи Фондацията, но може да разколебае ония и когато го стори — ние ще нанесем своя удар.