Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 204

— Дължите ми нещичко — отговори хлапето и алчно погледна към Дорс. — К’во ще кажете за ножа на дамата? Единия.

— Никакъв нож — отряза го тя. — Ще ни върнеш обратно без проблеми и аз ще ти пусна една петарка.

— За петара не мож’ взе никакъв нож — изръмжа Рейч.

— Получаваш една петара и толкоз — повтори историчката.

— Лейди, ти си кофти дама…

— Аз съм кофти дама с бърз нож, така че шавай!

— Добре де. К’во се запени? — Рейч махна с ръка. — Натам.

Трябваше да се върнат назад по празните коридори, обаче този път Дорс се огледа нагоре-надолу и спря.

— Задръж малко, момче. Следят ни.

Билиботънецът едва не излезе от кожата си.

— Никой не ти иска да чуваш нещо.

Селдън сведе глава настрани.

— Не долавям нито звук.

— Аз пък долавям! — запъна се Дорс. — Виж какво, Рейч, не искам никакви шегички. Или ще ми кажеш веднага какво става, или така ще те тресна по главата, че една седмица само звезди ще са ти пред очите. Сериозно говоря!

Момчето вдигна ръка в защитен жест.

— Недей, кофти мадамо. Т’ва са хората на Даван. Просто се грижат за нас в случай че дойдат ония с ножовете.

— Хората на Даван?

— Ъхъ. Вървят по сервизните коридори.

Дясната ръка на Дорс се стрелна и пипна Рейч за яката на връхната му дреха. Повдигна го и хлапето се залюля, крещейки:

— Хей, лейди. Хей!

— Дорс! — укоряващо каза Селдън. — Не се дръж грубо.

— Ако реша, че лъже, тогава ще види какво значи грубо. Теб трябва да защищавам, Хари, не него.

— Аз не лъжа — боричкаше се безуспешно Рейч. — Не лъжа!

— Сигурен съм, че не лъже — настоя математикът.

— Сега ще видим. Момче, кажи им да излязат някъде, където ще можем да ги видим — пусна го на земята и си отупа дланите.

— Ти си откачалка, лейди — оскърбено заяви Рейч. Сетне повиши глас: — Ей, авери! Я някои от вас да поизлязат тук.

Почакаха и след малко от един неосветен отвор надолу по коридора се появиха двама мъже с тъмни мустаци. Дълъг белег пресичаше бузата на единия. И двамата държаха в ръцете си ножове с извадени остриета.

— Колко сте още? — попита Дорс.

— Няколко — рече единият от новодошлите. — Заповед. Пазим ви. Даван не иска да ви се случи нещо лошо.

— Благодаря. Опитайте се да бъдете още по-тихи. Рейч, потегляй.

Хлапето мрачно избуча:

— Аз казвах истината, а ти…

— Прав си — призна Дорс. — Така че се извинявам.

— Чудя се дали да ти приема извиненията — заяви Рейч, като се изпъна, за да изглежда по-висок. — Добре де, тоя път приемам. — И тръгна.

Когато стигнаха булеварда, невидимата рота телохранители изчезна. Във всеки случай острият слух на Венабили вече не ги долавяше. Сега обаче тримата вървяха в порядъчната част на града. Дорс малко разсеяно каза:

— Рейч, мисля, че нямаме дрехи, които да ти станат.

— Що искаш да имаш дрехи, дет’ да ми станат, гу’жа? — Изглежда, че щом излязоха от коридорите, благоприличието отново се всели във водача им. — Аз си имам мои…

— Питам се, дали не би желал да дойдеш у нас, за да вземеш една баня.

— За чик? — изненада се момчето. — Тия дни все ще се изкъпя някъде. И ще си сложа другата риза. — То проницателно изгледа историчката. — Съжаляваш, дет’ за малко не ме ступа? Нал’ тъй? Докарваш ми се?