Читать «Открадни сърцето ми» онлайн - страница 15

Пушката му проблясваше на лунната светлина.

— Неподходяща нощ за пътуване, господа. Вероятно бих могъл да ви бъда от полза.

— Велики Боже, това е Блакууд! — извика кочияшът и замръзна на седалката. Пазачът обаче се извърна издигна пушката си.

С един хладнокръвен изстрел разбойникът отнесе пушката във въздуха.

— Това, приятелю, беше възможно най-неразумното. Слушай добре или следващият ми куршум ще попадне между очите ти. И двамата хвърлете оръжието си. После, кочияшо, ще спуснеш стълбичката на каретата. След това и двамата ще легнете на земята. Ако не се подчинявате, много ще съжалявате.

Джонас се появи от другата страна на каретата с пистолет, насочен срещу пазача, който хвърли оръжието и легна на земята. Вцепенен от страх, кочияшът го последва, а Джонас улови юздите и накара конете да застанат неподвижно. През цялото време пушката бе на рамото му.

— Отлична работа, приятели. Сега вярвам, че трябва да се запозная с пътниците ви.

Разбойникът отвори джоба си. Двете животни се спуснаха но седлото и скочиха на земята. Той усмихнато наблюдаваше как удължените им тела изчезват в сянката под каретата.

Чак тогава Блакууд насочи Дябло към тъмната карета.

— Отворете вратата! Никакъв отговор.

— Ще се съпротивлявате, така ли?

Блакууд обърна Дябло и насочи пистолета си към кочияша.

— Колко са пътниците ти, човече?

— Трима.

— Мъже или жени?

— Един мъж. Другите са жени, сър.

Изведнъж откъм каретата се разнесоха пронизителни писъци. Вратата се отвори с трясък и се появи много дебела жена, която притискаше с една ръка тежката си гръд.

— Звяр! Плъх с отровни зъби, казвам ви! Не стреляйте по мене, сър. Ще ви дам каквото поискате, само ме спасете от този звяр!

Леко усмихнат Блакууд направи знак на жената да заеме мястото до кочияша на земята.

В рамката на вратата се появи друга жена. Главата й бе отрупана с пера, а скованите й рамене бяха покрити с фин копринен шал.

— Не съм въоръжена, сър. Моля, не стреляйте.

— Не убивам невинни жени.

Жената го изгледа подозрително, стиснала дамската си чанта.

— Откъде да знам, че мога да ви вярвам?

— Отникъде. А сега на земята, точно до приятелката ви.

Жената с перата се вкамени.

— Тая ли? Тя не ми е приятелка, уверявам ви.

Имала е късмет, помисли си разбойникът.

— Освен това не бих искала да си изцапам роклята. Предпочитам да стоя права.

— Уви, вашите предпочитания не ме интересуват.

— Как смеете!

След миг на рамото й се появи черна сянка и малки остри зъбки прегризаха фините шнурове на чантичка й, която падна на земята. Порът скочи и я грабна.

— Браво любимецо! Хайде, тук!Добре обученото животно се стрелна по земята, премина като стрела по гърба на Дябло и изчезна в джоба на господаря си.

— Проклет крадец! Ще те накарам да отговаряш пред закона — извика жената. — И когато те обесят, ще бъда там и ще се смея, чули?

Блакууд цъкна с език.

— Какъв език за благородна дама! А сега лягайте на земята. Освен ако не искате куршум в белите си рамене.