Читать «Открадни сърцето ми» онлайн - страница 103

Той си мислеше, че умира.

Но бе възвърнал сърцето си. Усещаше го как бие, знаеше, че е истинско сърце. Тя беше направила това и имаше само един начин да я възнагради.

Той се раздвижи отново, този път доста по-дълбоко.

— Харесва ли ти, палавнице?

Бузите й пламнаха.

— Ами това беше… доста добре.

— Така ли? Само това ли можеш да кажеш? Обзалагам се, че сега ще ти хареса повече.

Той я обгърна с ръце и проникна в нея този път докрай. Едрата му кадифена плът я накара да занемее.

— О! — успя да каже тя.

— Много съм доволен, че мога да ти го покажа. — Той го направи.

Тя го подтикваше да продължи. Беше божествено.

Телата им останаха притиснати едно до друго на зелената трева под танцуващия вятър.

Един бухал се обади в розите. Луната изплува над разлюлените полета.

Двамата лежаха неподвижно, заслепени от страст, из губени в любовта.

Силвър зарови пръсти в косата на Люс.

— Вземи ме Люс — прошепна тя. — Вземи ме сега. Вземи ме бързо и дълбоко, стигни докъдето ти искаш.

— Така и ще направя, сърце мое — изстена Люс, притискайки я към влажната земя, тласкайки се силно, бързо и дълбоко.

Тя се изви към него, телата им се предадоха на страстта.

Челото му се опря в нейното. Потрепери, когато я чу да вика името му. Влезе още по-дълбоко в нея, изпълвайки я с топло семе.

Тя обви крака около него, поемайки всичко, с тяло, разтърсвано от конвулсии.

Люс бе готов да се закълне, че от страст очите й проблеснаха като сребро.

Тинкър обви с ръка раменете на Брам.

— Казах ли ти, че тя ще отиде при него?

— А аз казах ли ти, че няма да се върне бързо — отвърна Брам. После внезапно се намръщи. До него Кромуел излая в очакване. — Но какво правят те там, Тинкър?

Тинкър присви очи, загледан в лавандуловите полета. Усмихна се и двамата поеха към къщата.

— Стига толкова въпроси за тази вечер, момче, марш в леглото. И вземи със себе си това пълно с бълхи същество.

— Хайде, Кромуел! Май никой не ни иска. — Брам въздъхна, галейки главата на овчарското куче.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Защо не се сбогува?

Те лежаха притиснати един до друг. Косата на Силвър се бе разпиляла като облак по гърдите на Люс, а ръцете й бяха в неговите.

— Защото раната ми беше по-добре. И ти даде ясно да се разбере, че искаш да си ида.

— Това беше последното нещо, което исках, но, изглежда, нямахме друг избор. Все още не съм убеден, че нямаше да е по-добре — мрачно каза Люс. — Знаеш, че нямам какво да ти предложа. Слънчев лъч.

— Не ми трябва нищо повече от това. Ти ми помогна да запазя Лавендър Клоуз. Какво друго бих могла да искам от теб?

Около тях се носеше ароматът на закъснялата пролет. Силвър бутна Люс на земята. Той й отвърна с горещи целувки по рамото и врата, докато и се прииска да закрещи от удоволствие. Но не го направи. Трябваше да го попита много неща.

— Разкажи ми за човека, който преследваш, Люс. — Тя замислено си играеше с кичур от косата му.

Люс се намръщи.

— По-късно.

— Сега.

— Първо пистолети, сега пък това. Много добре, немирнице, ще ти разкажа. Трябва да намеря този човек. Заради него разбрах какво е адът. Той изпрати мен и безброй други в Алжир, без никой да го накаже. Заклех се да го спра завинаги. Трябва да направя това, Силвър. В противен случай той винаги ще ме преследва.