Читать «Моята любима годеница» онлайн - страница 164

— Аз вярвам в значението на протокола. Вярвам, че трябва да се покланяме на кралицата. Вярвам, че всеки военачалник трябва да поздравява офицерите си. Вярвам, че мъжът трябва да ухажва жената преди да се оженят и да сподели с нея брачното ложе едва след церемонията. Вярвам, че щом правя предложение за брак, трябва да съм на колене. — Уилям смъкна другата й ръкавица и улови ръцете й в своите. — С теб обърках всичко.

Саманта си спомни изминалата нощ. И утрото. Розите отново пламнаха на лицето й.

— Не съвсем всичко — смутено изрече тя.

— Благодаря, че ми признаваш поне това. — Загадъчна усмивка заигра по устните му. Уилям се овладя и продължи със сериозен тон: Също така вярвам, че мъжът трябва да измоли прошка на колене, когато е озлочестил дамата с необмислените си постъпки — както аз те озлочестих. Мара е взела вещите на Мери.

Нещо в нея се отпусна. Мара си беше признала след малката й лекция. Саманта беше намерила начин да помогне на момичето.

— Знам.

— Как така?! — Веждите на Уилям чак подскочиха от недоумение.

— Крадецът винаги разпознава крадеца. — Саманта сви рамене. — Мара е средното дете. За разлика от Агнес и Вивиан тя още не се превръща в жена. Но от друга страна не е малкото сладко момиченце като Кайла, Хенриета или Емелин. Затова тя се чувства изгубена.

Уилям изглеждаше като ударен от гръм.

— Въобще не ми беше минало през ума. Как ли съм се оправял с децата си преди да дойдеш ти, с дълбоките си прозрения и женската си мъдрост?

Саманта би могла да го обвини в ласкателство, само че казаното от него беше истина. Тя му беше спестила доста бъдещи неприятности с момичетата.

— Мара ми каза, че споменът за майка й избледнявал. В самотните си нощи тя се опитвала да си представи лицето на Мери, но не успявала. Взела вещите на майка си в опит да я запази жива в паметта си. Това й носело успокоение.

— Горкичката — задавено изрече Саманта.

— Дадох миниатюрата на художник, който да направи по едно копие за всяко момиче. — Уилям обсипа с целувки пръстите й. — Сега се надявам да им доведа нова майка, която да ги завива в креватчетата за лека нощ.

Саманта извърна поглед.

— Ако я убедя да ми прости, задето я обвиних заради миналото й.

Цялата болка и омраза, трупана през всичките години на малтретиране и унижения, изплува на повърхността. Саманта преглътна. Искаше да го направи. Обичаше го толкова силно, че би трябвало да е способна на всичко… но не можеше да му прости.

Някои неща бяха непростими.

— Не мога. — Тя поклати глава.

Уилям започна да шава и от притеснение заговори по-бързо:

— Разбиранията ми за етика ме правеха непреклонен. Всеки знае разликата между доброто и злото. Лъжата и измамата… кражбата никога не могат да бъдат оправдани. Но дъщеря ми, моята собствена плът и кръв, изисква моето съчувствие и аз няма да й го откажа заради сторените грешки. — Уилям направи кисела гримаса. — Макар че ще проведа с нея доста сериозен разговор относно морала.

— Добре, но знай, че Мара винаги ще си остане човек, който изпробва пределните граници на нещата.

— Ще се нуждая от помощта ти, за да я държа в правия път.