Читать «Моята любима годеница» онлайн - страница 166

— Да.

— Ти никога не би ме излъгал. Обичам те и ще стана твоя жена.

Без да сваля изгарящия си поглед от нея, Уилям се провикна:

— Момичета! Всичко е както трябва! Мис Пендъргаст се съгласи да ми стане жена.

Двамата се ухилиха до уши. Представяха си каква ще е радостта на децата.

— Момичета! — извика Уилям малко по-силно.

Саманта се огледа и изненадано установи, че никой не ги гледа от храстите.

— Къде са децата?

— Не мислиш ли… че са решили да осигурят желания резултат? — Уилям кимна и замислено поглади брадичката си.

— Отлична тактика. На всяка цена трябва да ги похваля.

— Не разбирам. — Очите й се отвориха широко. — Какво ще постигнат, като ни зарежат сами в тази пустош?

Той се изкиска, но когато видя паниката, изписана на лицето й, успя да си придаде по-сериозен вид.

— Това не е никаква пустош — успокои я бъдещият е съпруг. — Вероятно са преценили, че ако прекараме нощта заедно, щем не щем ще се сдобрим. Най-малкото ще бъдем безвъзвратно компрометирани и принудени да се оженим.

— Адови изчадия! — Саманта беше потресена.

— Кой го казва! — ухили се Уилям.

— Горд си от тяхната постъпка — намръщи се тя.

— Не съм горд. Наистина. Просто съм… впечатлен от логическото им мислене. — Уилям се прокашля и смени темата.

— Ако останем на пътя, през следващите няколко дни все ще мине някой.

— През следващите няколко дни?! — изкрещя Саманта.

— Ако вървим по пътя и не срещнем никой, след два — най-много четири дни — ще стигнем до Силвърмиър. — Той я притисна към себе си. — От друга страна, ако ми се довериш, знам пряк път през гората.

Саманта се почувства замаяна от близостта му.

— След колко време…?

— Утре сутринта сме вкъщи.

Дишането й се учести. Тя опули очи и страхливо погледна зелените дървета, които се простираха край пътя.

— Има ли вълци?

— Няма вълци. Няма мечки-стръвници. Ще бъдем в безопасност.

— Ще гладуваме.

— Ще те нахраня. Довери ми се.

— Къде ще спим?

Уилям се намръщи и отиде до една раница, която беше захвърлена край пътя.

— Предполагам, че момичетата са ни оставили това.

— Да. — Той развърза каишите. — Одеяла и платно. Аз съм войник. Приготвял съм нощен подслон и с по-малко подръчни материали. — Той се върна при Саманта и я прегърна. — Помисли си само. Ти и аз под звездите…

— Еднодневки. Прилепи. Страховити буболечки.

— Скъпа, падне ли мракът, ще се погрижа съзнанието ти да е заето със съвсем различни неща. — Уилям многозначително я погледна и Саманта разбра, че ще я целуне. Знаеше, че тази целувка няма да е обикновена. Тя се притисна към тялото му, сграбчи реверите на жакета му и разтвори устни. Той сбъдна очакванията й. Първо сладкият му дъх се смеси с нейния, после започна чувственото пиршество на сетивата им. Празник на любовта, споделено удоволствие, скрепяване на брачните клетви.

— Сега не мислеше за страшни буболечки, нали?

Тя кимна със затворени очи.

— Вярваш ли ми? Ще минем ли по прекия път?

Ново кимване.

— За друго не моля. — Той преметна раницата през рамо и я поведе към гората. — Довечера можеш да ми кажеш защо си ме помислила за красив, опасен дявол.