Читать «Моята любима годеница» онлайн - страница 163

Останалите деца също слязоха от седлата и започнаха да подскачат нагоре-надолу, после прегърнаха гувернантката си.

— Не бяхме ли страхотни, мис Пендъргаст? Доплака ли ви се? Не се ли радвате, че оставате при нас?

Саманта на свой ред ги прегърна и се засмя на маймунджилъците им.

— Стига толкова, момичета. — Уилям слезе от жребеца си и силно плесна с ръце. — Оставете ни насаме за малко.

Децата се спогледаха и се разкикотиха, после Агнес ги поведе към конете. Каките помогнаха на двете най-малки сестри да се качат на седлата.

Саманта се опита да фокусира погледа си в тях и да пренебрегне Уилям, но той привличаше цялото й внимание. Изпълваше очите й. Стоеше твърде близо до нея и вдишваше твърде много от отвратителния свеж въздух. Със сигурност вдишваше твърде много, защото се чувстваше замаяна и задъхана.

— Обичаме ви, мис Пендъргаст! — извикаха момичетата, докато се отдалечаваха, повели бащиния жребец със себе си.

Саманта им махна едва-едва.

Слънцето грееше, къпейки лицето й в топлината си. Ветрецът подухваше, развявайки шала на Уилям.

— Ето ни отново тук. На пътя. — Той улови ръката й, смъквайки ръкавицата с преднамерена чувственост и притисна устни към дланта. — И най-сетне сме сами.

Саманта усети как кожата й настръхна под топлия му дъх. Предателските й зърна веднага се превърнаха в корави пъпки. Тя се отдръпна, но той я последва. Това, което спечели като дистанция, беше наваксано от голямата му крачка.

— Благодаря ти, че се съгласи да ме изслушаш.

— На нищо не съм се съгласявала. — Този мъж беше опасен: вече си правеше оглушки.

— Не избяга от мен, което е нещо. И това ми стига. — Уилям посочи един пън под сенките на горските дървета. — Ще ми окажеш ли честта да поседим, докато разговаряме?

Наистина трябваше да поговорят, но Саманта се двоумеше. Уилям се досети каква е причината за колебанието й.

— Ще проверя за змии — увери я той. Нищо в поведението му не издаваше подигравка или неприемане на страховете й. Ето защо Саманта нагази в тревата край пътя, израснала върху плодородната хумусна почва, образувана в течение на хиляди години от есенната шума, и позволи на Уилям да отмести пънчето, за да прогони тварите, които евентуално се бяха притаили под него. Кавалерът свали жакета си за езда, сгъна го и застла с него импровизираната табуретка. Саманта се настани внимателно, стараейки се да създаде атмосфера на официалност — сякаш това щеше да заличи лудите нощи помежду им. Тогава, за неин ужас, Уилям коленичи пред нея.

— Моля ви, недейте. — Тя се помъчи да отмести ръката му. — Полковник Грегъри, моля ви, не е необходимо.

— Полковник Грегъри? — Той не помръдна.

— Наричаше ме Уилям… тази сутрин.

Страните й пламнаха като алени рози.

— Да, но преди това… — Ама че глупачка беше. — Прав си, разбира се. След като сме били интимни, пълен абсурд е да се преструваме, че помежду ни не е имало нищо.

— Точно така.

— Но моля те, недей да коленичиш.