Читать «Хорейшо Спаркинс» онлайн - страница 6

— Да, получих я и затова пристигам.

— Не сте ли чували за някой джентълмен, който да се казва мистър Спаркинс? Вие познавате всички!

Мистър Фламуел беше една от онези изключително добре осведомени личности, често срещани в обществото, които се хвалят, че познават всички, но в същност не познават никого. В семейство Молдъртън, където всяка новина за известните личности се поглъщаше с жаден интерес, той минаваше за любимец и понеже си знаеше с какви хора има работа, развихряше до безкрайност страстите си в измишльотини за всекиго. Негов стил беше да пуска най-големите си лъжи така, между другото, с известно чувство за скромност, сякаш се притесняваше да не го вземат за човек, който обича да се изтъква.

— О, не, под това име не ми е известен — отговори Фламуел тихо и с изключително важен вид. — Не се съмнявам обаче, че го познавам. Висок ли е?

— Среден на ръст — каза мис Тереза.

— С черна коса? — запита наслуки мистър Фламуел.

— Да — отговори бързо мис Тереза.

— С малко чип нос?

— Не — каза разочарована мис Тереза, — носът му е римски.

— Не казах ли римски нос? — попита Фламуел. — Той е елегантен млад джентълмен?

— О, да!

— С изключително изтънчени обноски?

— О, да! — извика цялото семейство. — Не може да не го познавате.

— Да, така си и мислех, че ще го познавате, ако е известна личност! — възкликна тържествуващо мистър Молдъртън. — Кой мислите, че е той?

— Ако се съди по описанието ви — каза замислено Фламуел и като снижи глас, почти зашепна, — много ми прилича на виконт Огъстъс Фитц-Едуард Фитц-Джон Фитц-Осбърн. Много способен млад мъж, само че е малко странен. Твърде е вероятно да си е променил името временно с някаква цел.

Сърцето на Тереза силно заби. Възможно ли е той да е виконт Огъстъс Фитц-Едуард Фитц-Джон Фитц-Осбърн! Колко елегантно би стояло това име на две гланцирани картички, привързани заедно с бяла атлазена панделка! „Виконтеса Огъстъс Фитц-Едуард Фитц-Джон Фитц-сбърн!“ Главозамайваща мисъл!

— Часът е пет без пет — каза мистър Молдъртън, като погледна часовника си. — Надявам се, че няма да ни разочарова.

— Ето го! — извика мис Тереза, когато се разнесе силно почукване на вратата. Всички се престориха — както обикновено става, когато хората чакат специално някого, че дори и не подозират, че някой може да дойде.

Вратата на стаята се отвори. „Мистър Бартън!“ — обяви слугата.

— Да го вземат дяволите! — измърмори мистър Молдъртън. — А! Драги мой, как сте? Нещо ново?

— Няма нищо — отвърна бакалинът по обичайния си груб начин. — Нищо особено, поне аз нищо ново не знам. Здравейте, момчета и момичета! Мистър Фламуел, сър, драго ми е да ви видя.

— Ето и мистър Спаркинс! — каза Том, който гледаше през прозореца. — И на какъв кон!

И наистина, това беше Хорейшо, който изпълняваше такива курбети и скокове с един едър черен кон, сякаш беше звезда от цирка на Астли. След немалко дърпане и теглене на юздите, придружено от пръхтене, изправяне на задните крака и ритане, животното склони да спре на около стотина ярда от вратата, където мистър Спаркинс слезе от него и го предостави на грижите на коняря на мистър Молдъртън. Церемонията около представянето премина както се следва. Мистър Фламуел наблюдаваше Хорейшо иззад зелените си очила с тайнствена многозначителност, а галантният Хорейшо каза с поглед неописуеми неща на Тереза.