Читать «Хорейшо Спаркинс» онлайн - страница 5

— Точно така! — каза мистър Фредерик Молдъртън със задълбочен вид.

— И така, ние знаем, че съществуваме — повтори Хорейшо, като повиши глас, — но стигаме дотук, тук е границата на нашите знания, това е пределът на нашите постижения, това е краят на нашите идеи. Какво повече знаем?

— Нищо — отговори мистър Фредерик Молдъртън, който повече от всеки друг имаше основание за този отговор. Том се канеше да каже нещо, но спаси репутацията си, защото улови погледа на баща си и подви опашка като кутре, обвинено в дребна кражба.

— Честна дума — каза мистър Молдъртън старши в кабриолета на път за в къщи, — мистър Спаркинс е един прекрасен млад джентълмен. Такива удивителни познания, такъв изключителен ум и такова умение да се изразява!

— Мисля, че трябва да е някой, който се представя за друг — каза мис Мариан. — Ужасно романтично!

— Той говори високо и хубаво — плахо отбеляза Том, — но не мога съвсем да разбера всичко, което казва.

— Започвам да се отчайвам от това, че ти нищо не разбираш, Том — каза баща му, който, разбира се, се чувствуваше изключително просветен след разговора с мистър Хорейшо Спаркинс.

— Направи ми впечатление, Том — каза мис Тереза, — че тази вечер ти се държа доста глупаво.

— Несъмнено! — извикаха всички, а на клетия Том му идеше да се завре в миша дупка.

Тази нощ мистър и мисис Молдъртън разговаряха дълго за възможностите на дъщеря им и нейното бъдеще. Когато си легна, мис Тереза се размисли дали ако се омъжи за човек с титла, трябва да насърчава и допуска до себе си настоящите си познати и цяла нощ сънува преоблечени благородници, големи празненства, щраусови пера, брачни ласки и Хорейшо Спаркинс.

В неделя сутринта семейството започна да се чуди с какво ще пристигне очакваният с такова нетърпение Хорейшо. Дали поддържаше кабриолет? Дали нямаше да дойде на кон? Или ще предпочете да използува дилижанса? Тези и още някои други предположения занимаваха съзнанието на мисис Молдъртън и дъщерите й през цялата сутрин, след като се върнаха от църква.

— Честна дума, скъпа, толкова е неприятно, че този твой прост брат се самопокани днес на обяд у нас — каза мистър Молдъртън на жена си. — Като имах пред вид, че мистър Спаркинс ще дойде, нарочно се въздържах да поканя някой друг освен Фламуел. А като си помисля за брат ти, който е търговец — направо е непоносимо! Заклевам се, че няма да му позволя да говори за магазина си пред новия ни гост, не, за нищо на света! Нямаше да имам нищо против, ако беше достатъчно разумен, за да скрива какво петно е за фамилията, но той е дотолкова запленен от отвратителната си работа, че винаги държи да съобщи на всички какъв е.

Мистър Джейкъб Бартън, за когото ставаше дума, беше крупен бакалин — толкова прост и до такава степен лишен от чувство за всякаква деликатност, та въобще не се притесняваше да твърди, че не се срамува от работата си — тя му била донесла парите и той нямал нищо против всеки да го знае.

— О! Фламуел, скъпи приятелю, как сте? — каза мистър Молдъртън на едно дребно живо човече със зелени очила, което влезе в стаята. — Получихте ли бележката ми?