Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 602

Заварих Агнеса сама. Малките й ученички си бяха отишли по домовете и тя седеше край огъня и четеше. Когато ме видя да влизам, сложи настрана книгата си и като ме приветствува, както обикновено, взе си кошничката с ръкоделието и седна в нишата на един от старомодните прозорци.

Седнах до нея на вътрешния перваз на прозореца и заговорихме за книгата ми, за това, кога ще я свърша, и за напредъка, който бях направил по отношение на нея, след като се бяхме видели последния път. Агнеса беше много весела и смеешком ми предрече, че скоро славата ми ще й попречи да ми говори по тези въпроси.

— Както виждаш, аз добре използвам настоящите моменти, за да ти говоря за произведенията ти, докато все още мога — каза тя.

Гледах красивото й лице, наклонено над работата й, и като вдигна кротките си ясни очи, тя забеляза, че съм я загледал.

— Много си замислен днес, Тротууд.

— Агнеса, да ти кажа ли защо? Тъкмо за това съм дошъл.

Тя остави ръкоделието си, както правеше, когато сериозно разисквахме нещо, и ми отдаде цялото си внимание.

— Скъпа ми Агнеса, съмняваш ли се във верността на приятелството ми към теб?

— Не! — отвърна тя с учуден поглед.

— Съмняваш ли се, че и сега съм това, което съм бил винаги към теб?

— Не! — отвърна тя както по-рано.

— Спомняш ли си какво се мъчех да ти кажа, когато се завърнах от чужбина, как исках да изразя дълбоката благодарност, която изпитвам към теб, скъпа ми Агнеса?

— Спомням си много добре — отвърна ласкаво тя.

— Ти имаш някаква тайна — казах аз. — Сподели я с мен, Агнеса.

Тя сведе очи и потрепера.

— Не бих могъл да не доловя, дори и ако не бях чул — макар и не от твоите устни, Агнеса, което ми се струва така чудно, — че има някой, когото си дарила със съкровището на любовта си. Не крий от мен онова, което така тясно е свързано с щастието ти! Ако ми вярваш тъй, както казваш и както знам, че можеш, нека ти бъда брат, приятел, сега повече, отколкото всеки друг път!

С умоляващ, почти укоряващ поглед тя стана от прозореца и направи няколко бързи крачки, сякаш без да знае къде, сетне покри с ръце лицето си и така заплака, че сърцето ми се късаше.

И въпреки това сълзите й събудиха някакво обещание в мен. Без да знам защо, ги свързах с кротката тъжна усмивка, така дълбоко запечатана в паметта ми, и ме изпълниха по-скоро с надежда, отколкото със страх или мъка.

— Агнеса! Сестрице! Скъпа! Какво съм сторил?

— Остави ме да си отида, Тротууд. Не съм добре. Не съм на себе си. Ще ти кажа всичко по-нататък — друг път. Ще ти пиша. Не ми говори сега. Недей! Недей!

Поисках да си спомня какво бе казала тя, когато й говорех онази вечер за несподелените й чувства. Сякаш за миг трябваше да претърся цял един свят.

— Агнеса, не мога да понасям да те виждам така и да мисля, че аз съм причината на сълзите ти. Мило мое момиче, ти си ми по-скъпа от всичко в живота. Ако си нещастна, нека и аз да споделя нещастието ти. Ако се нуждаеш от помощ или от съвет, нека се опитам да ти ги дам. Ако някакъв товар е притиснал сърцето ти, нека се помъча да го премахна. За кого живея сега, Агнеса, ако не за теб?