Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 601

Беше студен, остър, зимен ден. Как добре си го спомням! Преди няколко часа бе валял сняг и сега лежеше замръзнал върху земята. Гледах от прозореца си морето, над което бушуваше суровият северен вятър. Мислех си как беше духал той над снежните планински пустини в Швейцария, недостъпни за човешки крак, и се чудех дали те са по-самотни, или безлюдният океан.

— Ще яздиш ли днес, Трот? — каза леля, като подаде глава от, вратата.

— Да — отвърнах аз. — Отивам в Кентърбъри. Денят е подходящ за яздене.

— Дано и конят ти да мисли така — каза леля, — но сега той е навел глава и ушите му са тъй увиснали, докато стои до портата, сякаш му се струва, че конюшнята е за предпочитане.

Трябва да отбележа, че леля позволяваше на коня ми да тъпче забранената моравка, макар и да бе непреклонна срещу магаретата.

— Скоро ще се ободри — казах аз.

— Язденето ще бъде от полза поне за господаря му — забеляза леля, като хвърли поглед към листовете хартия върху масата ми. — Дете, дете, много часове прекарваш тук! Когато четях книги, никога не ми е хрумвало колко труд се изисква да се напишат.

— Понякога се изисква труд и да се четат — отвърнах аз. — А колкото до писането им, и то си има своите привлекателни страни, лельо.

— А, така значи! Разбирам какво искаш да кажеш: честолюбие, жажда за похвала, съчувствие и навярно още много други неща. Е, добре! На добър час!

— Знаеш ли нещо ново относно Агнесината любов, за която ми беше загатнала веднъж? — запитах аз, застанал спокойно пред нея. (Тя беше седнала в креслото ми, след като ме бе потупала по рамото.)

Тя ме погледна право в лицето, преди да отговори:

— Струва ми се, че знам, Трот.

— Догадките ти потвърдиха ли се?

— Мисля, че да, Трот.

Тя ме гледаше така съсредоточено и в погледа й се четеше такава жалост, безпокойство и нерешителност, че трябваше да положа най-големи усилия да се покажа весел.

— А освен това, Трот…

— Да, лельо?

— Мисля, че Агнеса ще се омъжва.

— Господ да я благослови! — казах весело аз.

— Господ да я благослови! — повтори и леля. — А също и съпруга й!

Присъединих се към това пожелание, разделих се с леля, слязох бодро долу, яхнах коня и тръгнах. Сега имах още по-голямо основание да направя това, което бях намислил.

Как добре си спомням тази зимна разходка! Спомням си заледените снежинки, които вятърът вдигаше от сухата трева и навяваше върху лицето ми; звънкото потрепване на конските копита сякаш в такт на някаква мелодия; замръзналата земя; снежните преспи, леко раздухвани от вятъра; димящата каруца със старо сено, спряла на върха на хълма, за да си отдъхнат конете, подрънкващи приятно със звънците си; побелелите склонове на отсрещните хълмове, откроени на тъмното небе, сякаш изрисувани върху огромна плоча!