Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 14

Легнахме си много съкрушени. Риданията ми дълго време не ми позволяваха да заспя; и когато едно много силно хълцане ме изправи на леглото, аз видях майка ми да седи на завивката и да се навежда към мене. След това заспах в ръцете й и спах дълбоко.

Не си спомням дали беше следващата неделя, когато видях отново господина, или пък беше изминало повече време преди повторното му появяване. Не претендирам да съм наясно с датите. Но това се случи на черква и след това той ни придружи до вкъщи. Влезе и вътре, за да види прочутото ни мушкато в една саксия на прозореца на гостната. Стори ми се, че не му обърна особено внимание, обаче на тръгване помоли майка ми да му даде стръкче от цветовете. Тя му каза да си избере, каквото иска, но той отказа да стори това — не можах да разбера защо, — така че тя го откъсна вместо него и му го подаде. Той каза, че никога, никога няма да се раздели с него; а аз си мислех, че трябва да е голям глупак, ако не се сеща, че след един-два дни цветовете ще се изронят.

Сега вечер Пеготи седеше с нас по-рядко, отколкото по-рано. Майка ми много й отстъпваше — струваше ми се, че повече от обикновено — и тримата си живеехме като чудесни приятели; и все пак бяхме по-различни отпреди и не се чувствувахме съвсем добре. Понякога ми изглеждаше, че Пеготи може би се възпротивява на хубавите рокли, които майка ми обличаше, както и на честите й посещения у онези наши съседи; не можех да разбера добре какво точно ставаше.

Постепенно свикнах да виждам господина с черните бакенбарди. Той не ми се нравеше повече от първия път, а изпитвах и същата ревност. Но ако за това имах друга причина освен инстинктивната детска ненавист, както и мисълта, че Пеготи и аз можем да се грижим за майка ми без ничия помощ, то тази причина не беше същата, която бих открил, ако бях малко по-голям. Нищо подобно не ми хрумваше. Бях способен да наблюдавам откъслечни случки, но все още ми бе невъзможно да правя мрежа от тези случки, камо ли да уловя някого в нея.

Едно есенно утро стоях в предната градина с майка ми, когато мистър Мърдстоун — вече знаех, че така се нарича — мина край нас на кон. Той спря коня си, за да поздрави майка ми, каза, че отива в Лоустофт да се срещне с едни приятели, които били там с яхта, и предложи весело да ме вземе на седлото пред себе си, ако бих желал да пояздя.

Въздухът беше толкова свеж и приятен, и на самия кон, пърхащ и хапещ юздата си край градинската порта, изглежда, така много се нравеше мисълта за разходка, че почувствувах силно желание да отида. Изпратиха ме при Пеготи да ме приготви. Междувременно мистър Мърдстоун слезе от коня и се заразхожда бавно по оттатъшната страна на шипковата ограда, с юзда, метната на ръката му. Майка ми вървеше бавно напред-назад от отсамната страна, да му прави компания. Спомням си как Пеготи и аз надзъртахме през малкото прозорче и ги гледахме. Спомням си, че докато се разхождаха, те се навеждаха близо до оградата, за да разглеждат намиращите се помежду тях храсти. А Пеготи в миг загуби прекрасното си настроение и доби сърдит вид, като четкаше накриво косата ми с ядосани движения.