Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 13

Пеготи продължаваше да стои неподвижно в средата на стаята, майка ми подхвана песента си, а аз заспах, макар и не тъй дълбоко, та да не чувам гласовете им, обаче без да разбирам думите им. Когато се полуразбудих от тази неудобна дрямка, видях майка си и Пеготи, облени в сълзи, да приказват едновременно.

— Мистър Копърфийлд не би харесал такъв като този — каза Пеготи. — Казвам го и се кълна, че би било така!

— Мили боже! — извика майка ми. — Видяло ли се е друга нещастна девойка да бъде така хокана от слугите си! Защо съм така несправедлива към себе си да се наричам девойка? Никога ли не съм се омъжвала, Пеготи?

— Бог е свидетел, че сте се омъжвали, госпожо — каза Пеготи.

— Тогава как се осмеляваш — каза майка ми, — не искам да кажа как се осмеляваш, а как имаш сърце да ме огорчаваш и да ми казваш такива тежки думи, когато знаеш много добре, че вън от това място нямам никакъв приятел, към когото да се обърна!

— Тъкмо затова съм длъжна да кажа, че това няма да е на добро — отвърна Пеготи. — Не! Няма да е на добро! Няма да е на добро на никаква цена. Не! — Пеготи така размахваше свещта при тези думи, че мислех, че ще я захвърли.

— Как можеш така да преувеличаваш — каза майка ми, като ронеше повече сълзи отпреди — и да бъдеш толкова несправедлива! Как можеш да продължаваш да говориш така, сякаш всичко е установено и наредено, когато аз непрестанно ти повтарям, Пеготи, жестока жена такава, че няма нищо освен обикновени прояви на учтивост! Приказваш ми за възхищение. Какво трябва да направя? Моя грешка ли е, ако хората са така глупави, че да изпитват подобно чувство? Какво трябва да сторя, питам те? Би ли желала да си избръсна главата и да си почерня лицето, или да се обезобразя чрез изгаряне или попаряне, или нещо подобно? Не се съмнявам, че би желала това, Пеготи. Не се съмнявам, че то би ти доставило удоволствие.

Стори ми се, че Пеготи взе тази клевета много присърце.

— И моето скъпо момче — извика майка ми, като пристъпи към креслото, в което лежах, и ме замилва, — милият ми малък Дейви! Да ми намекват, че ми липсва обич към скъпото ми съкровище, най-сладкото малко човече, което някога се е раждало!

— Никой никога не е намеквал подобно нещо — каза Пеготи.

— Ти намекна, Пеготи — каза майка ми. — Какво друго заключение можех да извадя от думите ти, жестоко същество, когато ти знаеш така добре, както и аз, че заради него миналия месец не пожелах да си купя нов чадър, макар че онзи, зеленият, е целият изтъркан и ресните му са съвсем зацапани. Знаеш, че е така, Пеготи, не можеш да го отречеш. — Сетне, като се обърна гальовно към мене, с буза, прилепнала до моята, тя каза: — Лоша майка ли съм, Дейви? Вярно ли е, че съм жестока, себелюбива, отвратителна, лоша майка? Кажи, че съм такава, дете мое; кажи „да“, скъпо момче, и Пеготи ще те обича. А Пеготината любов е много по-силна от моята, Дейви. Аз никак не те обичам, нали?

При тези думи всички се разплакахме. Струва ми се, аз плачех най-силно от цялата компания, но съм сигурен, че всички бяхме искрени в сълзите си. Самият аз бях напълно сломен и се боя, че при първите изблици на наранена обич нарекох Пеготи „звяр“. Спомням си, че това честно създание се огорчи много и по този случай сигурно бе останала съвсем без копчета, тъй като цял залп от тях се пръснаха наоколо, когато, след като се сдобри с майка ми, тя коленичи до креслото и се сдобри и с мене.