Читать «Картината» онлайн - страница 17

След завоя равният пясъчен път, по който се движеха, беше обграден от покрити със сняг смърчове и борове.

— Все едно, че сме в праисторическата ера — въздъхна Нора — Чудесно е.

Но когато наближиха разпрострялата се къща, скътана в полите на планината, Кендра шокирана видя, че тя е абсолютно тъмна. Нямаше приветстващи светлини. Нямаше и следа от живот.

— Не разбирам — промърмори тя. — Надявам се, че нищо не му се е случило — и се втурна навън от таксито с ключове в ръка.

Нора, Люк и Реган я последваха унило.

Кендра бързо отключи вратата и я отвори.

— Алармата не е включена.

„Лош знак“, помисли си Реган.

Страничната врата водеше към пространството, което представляваше кухня и всекидневна заедно. Кендра светна лампите. Кухнята беше в идеален ред, с изключение на няколко чинии за зърнени каши в мивката, на които пишеше ИБЪН с големи оранжеви букви и съответстваща ИБЪН-чашка.

— Къде ли е намерил съдове с такова необикновено име? — почуди се Нора на глас. — Реган, спомняш ли си когато беше малка и плачеше, защото така и не можахме да ти намерим нещо с твоето име? Нито табелка за колелото ти, или ключодържател …

— Мамо, моля те — каза Реган, обхваната от чувство за надвиснало нещастие.

Кендра отвори съдомиялната машина.

— Пълна е — каза тя равно. — В къщата на пазача има отделна миячна машина — бързо отиде до бара за закуска и светна лампите, които осветяваха мястото за сядане и ахна.

— О, боже!

— Какво? — изкряка Реган.

— Там, и там, и там — Кендра сочеше празните места по стените. — Картините ми — изстена тя. — Красивите ми картини.

— Моля те, Господи, дано не е Ибън — молеше се Реган, като се опитваше да си спомни името на светеца, отговарящ за безнадеждните случаи.

ГЛАВА ШЕСТА

Ида Бойл отвори вратичката на фурната на дъщеря си Дейзи, за да хвърли едно око на пуйката, която се печеше вътре.

— М-м-м — промърмори си тя и мушна вилицата във вътрешността на птицата, опитвайки се да извади малко от пълнежа, който изглеждаше златист и хрупкав.

— Мамо — обади се Дейзи зад нея. — Какво правиш? Не трябва да отваряш фурната, докато работи.

— Само опитвах, скъпа, само опитвах. Нищо не развалям. Доста пуйки съм сготвила, дори и преди да се родиш, и баща ти винаги казваше, че са много вкусни — обърна се Ида към нея, като духаше вилицата си. — Дано не сме прекалили с лука.

Дейзи издърпа един стол за майка си до кухненската маса.

— Тази група ще яде всичко. А сега седни малко, майко. Прекалено дълго стоиш на крака.

— Ако се заседя за повече, никога няма да стана — каза Ида, като се отпусна на стола. — Можеш ли да ми разтриеш малко гърба?

Дейзи, опитна масажистка, която обслужваше уморените и болезнени мускули на скиорите в Аспен, се съгласи. Сложи ръце на раменете на майка си и започна да ги масажира.

— Как е?

— Ти си най-добрата, Дейзи, затова си и винаги толкова заета.

Дейзи беше на четирсет и шест години. Бе дошла в Аспен от Охайо през 1967 година, когато беше на осемнайсет. Слухът за свободния дух на Аспен и отношението „всичко може“ беше достигнал до постоянно нарастващия брой хипита по цялата страна. Току-що завършила гимназия, Дейзи беше яхнала малкото си червено фолксвагенче и бе тръгнала из страната заедно с две нейни приятелки. Не бяха планирали да се установяват в Аспен, може би само да прекарат лятото там, а после да отидат в Калифорния, където тънкият занаят наистина процъфтяваше.