Читать «Картината» онлайн - страница 10

— Защо казваш „сигурно“? Няма какво да те спре, нали?

Кит се поколеба.

— Не.

— Какво става? Купила си си имел. Да не си си хванала гадже?

— Ами, срещахме се няколко пъти в спортния ми клуб. Изглежда наистина готин. Просто си мисля, че ако той поиска да прекараме празниците заедно, нали знаеш …

— Да — каза Реган. — Но ако той не те покани за Нова година, ще си седиш вкъщи сама и ще си дрънкаш тиганите и тенджерите в полунощ.

— Мислих си за това.

Телефонът изщрака в ухото на Реган.

— Задръж за малко, Кит.

— Ало.

— Да. Аз съм.

— Луис! — Реган можеше да си го представи как разрошва косата си, как я слага зад ушите и после я поглажда. — Тъкмо си говорех с Кит по телефона.

— Тя ще дойде ли?

— Надявам се. Чакай малко — Реган превключи обратно на Кит. — Луис е. Нека да ти се обадя по-късно.

— Аз ще си седя тук и ще окачвам имела.

Когато се включи отново в линията с Луис, Реган го чу да се разпорежда някъде настрани.

— Луис! Хей, Луис!

— Да, скъпа. Тук малко сме се побъркали.

— Не е ли хубаво? — попита Реган. Това беше важен период за него. Отзвукът от ресторанта му по време на празниците и празненството на двайсет и девети щеше или да го укрепи, или да го разори.

— Да, предполагам, скъпа. Не ми се връзвай. Просто съм се съсипал от работа. Помислих си, че ще е добре да се свържа с теб, за да съм сигурен, че ще дойдеш утре вечер. Не мога да повярвам, че вече е Коледа.

— Знам — каза Реган. — Заедно с родителите ми ще летим утре следобед със самолета на Ууд.

— Чакай, Реган. КАКВО ГОРИ? — изкрещя той. — ИЗВАДЕТЕ ХЛЯБА ОТ ПЕЩТА, ЗА БОГА!

Реган се усмихна.

— Изглеждаш доста зает. По-добре да те оставям. Ще се видим след вечеря у Кендра.

— Искаш ли нещо специално за ядене докато си тук, скъпа?

— Каквото сервирате. Ах, да, само едно нещо.

— Какво? — попита той.

— Обичам при сервирането хлябът да е леко затоплен.

Луис измърмори нещо, което Реган беше сигурна, че е някоя мръсотия и затвори.

ГЛАВА ТРЕТА

НЮ ЙОРК СИТИ

Събота, 24 декември

— Лари, ще боли ли? — смотолеви Нора Реган Райли под маската, която покриваше ноздрите й, изпращайки азотен оксид към мозъка й.

— Само още няколко минутки, Нор — любезно отвърна доктор Лари Ашкинази, като държеше инструмента, който подозрително приличаше на ножичка за маникюр. — Много лош зъб. Малко ще засиля газа.

— Трябва да си тръгна оттук на два крака — изграчи Нора, когато усети, че излита от зъболекарския стол.

— Няма проблеми, Нор. Ще те оправя за нула време, а после съм във ваканция — той бръкна в устата й и пръсна болния зъб със струя вода.

Нора гледаше право напред, в редичката от поздравителни картички, висящи на стената. Навън, през прозореца, в южен Сентрал Парк, започваше да вали сняг. Беше Бъдни вечер и купувачите в последната минута се бяха разбързали. Нора чувстваше, че не е напълно в съзнание и се зачуди, но без да се тревожи, как ще стигне обратно в Ню Джърси.

„Този азотен оксид определено те кара да се отпуснеш, помисли си тя в просъница, но предпочитам да съм си вкъщи с чаша яйчен коктейл.“ Тя затвори очи, когато Лари взе машинката. Дори само видът й беше достатъчно противен, а какво остава за звука й. От бръмченето й на всеки биха му омекнали краката, да не говорим, че заглушаваше успокоителната лека музика, която Лари беше пуснал в кабинета си.