Читать «Много гот» онлайн - страница 151

Чантата й бе пълна с кърпички, така че бързо избърса сълзите и съумя да стане, да започне да ръкопляска и да се усмихне.

— Те ще се справят заедно, нали? — обади се Джозеф зад нея. Тя се обърна и му се усмихна.

— Да, ще се справят.

— Ти добре ли си? — попита той.

— Добре съм. Наистина — усмихна се Ив и откъсна поглед от него, за да се обърне.

И след това я поде шеметният вихър на сватбата… снимки, хвърляне на конфети, шумът на повече от сто гости, които поздравяваха, говореха и се веселяха. Сред шумотевицата Ив успя да хване Дийпа и Том сами.

— Плака, нали? — попита я Том и я прегърна. — Направо не си спряла.

— Да, скъпи, плаках. Беше толкова красиво.

— Виж ми пръстена! — Дийпа, прегърнала новия си съпруг, й го показа. — Само го погледни! Когато Том го извади от джоба си, за малко не получих удар! Не мога да го сложа на дебелия си пръст, но иначе е страхотен!

Ив погледна протегнатата ръка: три огромни диаманта бяха подредени на фина халка.

— Прелестен е — съгласи се тя… и изобщо не беше по джоба на Том.

— Моля те, кажи ми, че не си похарчил целия депозит за апартамента? — обърна се към него Дийпа и изрече тъкмо думите, които бяха в главата на Ив.

— Ами… не. Трябва да обясня какво стана точно с пръстена… но нали няма да ми се сърдиш. Обещавам после да ви кажа — приключи набързо, тъй като ги нападнаха следващите роднини, за да ги поздравят.

Под тентата Ив гушна Роби и огледа събралото се множество, за да реши с кого да поговори.

— Роби, за малко да забравя, че имах нещо за теб. — Джозеф идваше при тях. Точно сега не искаше да се вижда с него, защото бе все още развълнувана от церемонията.

Той измъкна малко влакче от джоба на сакото си и го подаде на Роби.

— Благодаря ти, татко Джофус.

— Господи — изпъшка Джозеф. — Това име ме кара да се чувствам така, сякаш съм поне на сто години, а не мога да го отуча.

— Горкият татко Джофус — успя да се усмихне Ив.

— Каква прекрасна двойка. — Една от възрастните лели на Дийпа се приближи. — Виж ти, дори облеклото ви си подхожда, а това вашето малко момченце ли е? — Господи, май говореше за тях.

— Да — отвърнаха едновременно. Значи дрехите им си подхождали? Тя погледна кремавия му костюм и реши, че жената е права. Той вече се бе възхитил на роклята й, но отново я огледа.

— Сигурно ви носи толкова много щастие. На колко е?

— На три — отвърна Ив.

— Първото ли ви е?

— Ами!… — Ив се усмихна, защото не знаеше какво да каже. Цялата история, че тя е майката на младоженеца, но двамата с баща му отдавна са се разделили, а същевременно има две деца от Джозеф, но двамата са се разделили, преди Роби да се роди… всичко бе твърде дълго за разправяне и доста объркано…

— Не, имаме и дъщеря — каза Джозеф.

— Но това е чудесно. И момиченце, и момченце. Това е истински късмет. Ще си имате ли още? — Въпросът бе зададен дръзко, както само лелите умеят да питат.

— Ами… ще видим — отвърна Джозеф и така спести допълнителните неудобни въпроси.