Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 149

— Не мислиш, че ще литне, нали? — попита ме дои Хуан.

— Зная, че няма да литне — казах аз.

Дон Хенаро не обърна внимание и привърши, като върза дълго въженце към своята шапка-хвърчило.

Денят беше ветровит и дон Хенаро се затича надолу, докато дон Хуан държеше шапката, после дон Хенаро дръпна въженцето и проклетата вещ наистина полетя.

— Гледай, гледай какво хвърчило! — закрещя дон Хенаро.

То се заклатушка няколко пъти, но остана във въздуха.

— Не сваляй очи от хвърчилото — каза твърдо дон Хуан.

За момент усетих, че ми се завива свят. Загледан в хвърчилото, си спомних ясно друг един момент: сякаш сам бях полетял като хвърчило, както бях правил, когато по хълмовете на родния ми град бе ветровито.

В един кратък миг споменът ме погълна и аз загубих представа за времето.

Дочух как дон Хенаро крещи нещо и видях как шапката се заклати, а сетне падна на земята, където беше колата ми. Всичко стана с такава скорост, че нямах ясна представа как се бе случило. Зави ми се свят и аз зареях мисли. В ума ми се бе запечатал някакъв много объркан образ. Или виждах как шапката на дон Хенаро се превръща в моята кола, или виждах как шапката пада на покрива на колата. Искаше ми се да повярвам на второто, че дон Хенаро бе използвал шапката си, за да покаже къде е колата ми. Не че имаше някакво значение — и едното бе страшно като другото, но мислите ми просто се бяха впримчили в този произволен детайл, за да запазят първоначалното ми душевно равновесие.

— Не се измъчвай — чух да казва дон Хуан.

Усетих как нещо в мен се издига на повърхността. Мисли и образи заприиждаха на безразборни вълни, сякаш заспивах. Бях вперил поглед в колата онемял. Тя се намираше на камениста площадка на трийсетина метра от нас. Сякаш някой наистина току-що я бе поставил там. Затичах към нея и я заразглеждах.

— По дяволите! — извика дон Хуан. — Какво си вперил очи в тая кола. Спри света!

После като в сън го чух да крещи:

— Шапката на Хенаро! Шапката на Хенаро!

Обърнах се към тях. Те се взираха право в мен. Очите им бяха пронизващи. Усетих болка в стомаха. В миг ме заболя главата и ми стана лошо.

Дон Хуан и дон Хенаро ме гледаха с интерес. Седнах за малко до колата и тогава, съвсем механично, отворих вратата и пуснах дон Хенаро да седне на задната седалка, Дон Хуан влезе след него и седна. Реших, че всичко това е много странно, защото обикновено той сядаше на предната седалка.

Насочих колата към къщата на дон Хуан в някаква омая. Съвсем не бях на себе си. Стомахът ми беше разбъркан, а чувството на гадене съсипваше всичката ми енергия. Карах машинално.

Чух как дон Хуан и дон Хенаро се смеят на задната седалка и се кикотят като деца. Чух как дон Хуан ме попита:

— Наближаваме ли?

Тъкмо в този момент съзнателно се извърнах към пътя. Действително бяхме съвсем близко до дома му.