Читать «Повест за истинския човек» онлайн - страница 4

Слухът успокояваше, но обонянието предупреждаваше за опасност. Към свежия аромат на омекналия сняг се примесваха остри, тежки и опасни миризми, чужди на тая непроходима гора. Черните печални очи на животното видяха върху ослепителната кора на снежната покривка тъмни фигури. Без да мърда, то цяло настръхна, готово да направи скок в горския гъсталак. Но хората не се движеха. Те лежаха в снега нагъсто, някъде един върху друг. Бяха твърде много, но нито един от тях не се помръдваше и не нарушаваше девствената тишина. Наблизо се издигаха, враснали в преспите, някакви чудовища. Тъкмо те издаваха острите и тревожни миризми.

Оглеждайки се изплашено, лосът стоеше на края на гората, без да разбира какво именно се е случило с цялото това стадо тихи, неподвижни и съвсем безопасни наглед хора.

Вниманието му беше привлечено от звук, който се чу отгоре. Животното трепна, по кожата на гърба му премина тръпка, задните му крака още повече се подгънаха.

[# Северен елен. Б. пр.]

Обаче звукът беше също така безопасен. Сякаш няколко майски бръмбари, като бръмчаха издебело, се въртяха в листата на напъпилата бреза. А в тяхното бръмчене се примесваше от време на време чест кратък звук, наподобяващ вечерно стържене на дърдавец в блато.

А ето и самите бръмбари. Те танцуваха в синкавия мразовит въздух и крилете им бляскаха. Още веднъж и още веднъж се обади във въздуха дърдавецът. Един от бръмбарите, без да прибира криле, полетя надолу. Останалите пак затанцуваха в небесния лазур. Животното отпусна напрегнатите си мускули, излезе на поляната, лизна снежната кора, поглеждайки изкриво към небето. И изведнъж още един бръмбар се откъсна от танцуващия във въздуха рояк и като оставяше след себе си голяма, широка опашка, се понесе направо към поляната. Той растеше толкова бързо, че лосът едва успя да направи скок към храстите, когато нещо грамадно, много по-страшно от внезапното връхлитане на есенна буря? удари върховете на боровете и, рухна на земята така, че цялата гора забуча, застена. Ехото се понесе над дърветата, изпреварвайки лоса, който хукна с всички сили към гъсталака.

Ехото потъна в гъстите зелени борови клони. Като блестеше и искреше, скрежът се посипа от върховете на дърветата, пречупени от падането на самолета. Тишина, тягостна и властна тишина легна над гората. И в нея много ясно се чу, как простена човек и как тежко заскърца снегът под нозете на мечката, която необикновеният шум и трясък изгониха от гората на полянката.

Мечката бе огромна, стара и космата. Мръсната козина на кестеняви кичури стърчеше по хлътналите й хълбоци, висеше на снопчета по отслабналата й измършавяла задница. По тия краища от есента бушуваше войната. Тя бе проникнала дори тук, в непристъпния пущинак, където по-рано съвсем рядко се отбиваха дървари и ловци. Грохотът на близкия бой още през есента вдигна мечката от бърлогата й, като наруши зимния й сън, и ето сега, гладна и зла, тя бродеше из гората, без да знае покой.