Читать «Степен на смущение „Човек“» онлайн - страница 11

— Представи ли? — тихо запита сам себе си Канабис. — Та аз виждам с очите на дявола. Той седи неподвижен в началото на равнина. Зад гърба му се издигат скални масиви. Приличат на швейцарско сирене. Сатурн изгрява и залязва. Ден след ден, час след час. Век след век. Кой ден сме днес? — без преход запита той.

Тя мълчеше. Кодиращото устройство назова датата.

— С два дена сме пропуснали един важен юбилей — установи той след кратко пресмятане. — Онзи ден преди сто седемдесет и пет години се видяхме за пръв път. Ти имаше дежурство на Меркурий, а аз — в базата на Титан. Разменихме някакви скучни, задължителни съобщения. Влюбих се веднага в теб. Носът ти…

— И аз в теб — прекъсна го тя. Канабис се усмихна уморено.

— Вършехме нещо съвсем забранено. Нечувано. Цялата смяна прекарахме в приказки.

— И си останахме на този етап в продължение на пет години.

Тя пипнешком нагласи ръцете и главата му по-удобно.

— Не се тревожи — възпря я той, — чувствам се добре. Все по-добре. Понякога бяхме много близо един до друг. Веднъж дори на по-малко от десет милиона километра.

— Аз бях на Венера, а ти на Земята.

— Какво ли не опитах, за да дойда при теб.

— Имахме спешна задача. Летяхме на разстояние девет и половина милиона километра от Земята.

Той се засмя.

— Ако бяхме суеверни, щяхме още тогава да си кажем, съдбата е срещу нас: това няма да стане. По-рано в такива случаи героите са упражнявали силата на духа си в благородна саможертва.

Погледът й се плъзна питащо по лицето му.

— Ти би ли могъл?

Вътре в него се надигна заплашителна сила. Би му стигнала да скочи. Искаше му се да я прегърне.

— Не — отсече твърдо той, —никога.

— А ако любовта ни е само привидение?

— Ще разберем това, все някога ще го разберем, пък било то и в следващия половин час.

Наблюдаваше го, изпълнена с копнеж.

— Какъв момент! Фактически за пръв път стояхме наистина един срещу друг. Едва можех да дишам. Костюмът. В мене се беше наслоила определена представа за този миг. Не можех другояче, трябваше да се хвърля на врата ти. Тези проклети костюми. Нищо не усетих от тебе. Знаеше ли изобщо, че съм включена в спасителната експедиция?

Погледът му отговори утвърдително.

— Чух, че искат да ни изпратят специалисти от Меркурий. Веднага помолих да ми кажат имената им. След като при първата ерупция изгубихте трима души и се търсеха доброволци… Трябваше ли да рискувам отново да отлетиш, без да съм те срещнал?

— Колко ли пъти вече сме си разказвали нашата история? — продължи тя също с въпрос. — Бих могла да я слушам още стотици пъти. С всяко събуждане това е нова история. Тя просто е неделима от всеки час на нашето настояще. Така разполагаме със седемнадесет живота или дори с още повече.

— Като котките — допълни той, — също като тях сме неунищожими.