Читать «Недоразумението» онлайн - страница 6

— Добре съм. Вече съм окей. Да чуем по-нататък.

Докато Касини отново включваше кристала, Бонд крадешком огледа малкия овален предмет на пулта. Спомняше си само, че той го беше подразнил и бе поискал да го премести. И после…

Погледът му зашари из помещението, но но не откри нищо необичайно. Сивите воали бяха изчезнали. А може би не можеше да ги види, защото не се движеха.

Гласът на командира се сниши до шепот. Очевидно му струваше усилие да овладее възбудата си.

„Те слязоха. Изглеждат странно. Трима са. Многоъгълни валяци, които в единия си край се разширяват във фуния. Изглеждат гъвкави, като от гума. Не се ниждат нито ръце и крака, нито каквито и да било крайници. Може би са машини, роботи, които те изпращат предварително. Движат се хоризонтално, с фунията напред. Суетят се около кораба си, огромен цилиндър с полукръгли краища. Сега се издигат. Въртят се, трепкайки, около някакъв предмет. Приближават се заедно с него. Прилича на оръдие. На нещо като лафет е поставена ъгловата тръба с отвърстие на тромпет. Сочи към станцията. Те се оттеглят. Уредът остава. Какво ли значи това? За какво ли служи? Може би е средство за разбирателство. Или снимачен апарат.“

Гласът на командира млъкна. Явно чакаше нещо. Бонд и Касини се спогледаха. Касини повдигна скептично вежди и поклати глава.

Бонд се наведе към него и бързо му прошепна:

— Чувал съм някъде за това. Тогава безследно изчезнали космонавти. Търсенето им било безуспешно. Там оставили всичко, както си било. Вече не си спомням къде се е случило. Отдавна трябва да е било. А може би е само една измислена история.

Преди Касини да успее да отговори, командирът продължи:

„В предмета става нещо. Краят на тръбата се зачервява. Обезпокоени сме. Въпреки че е невероятно да се касае за оръжие. Трябва да изчакаме. Наредих никой да не напуска станцията, това би могло да ги разтревожи.“

Отново пауза. Бонд и Касини почти усетиха трептящото напрежение, надвиснало над екипажа. Несъзнателно телата им се напрегнаха, дъхът им спря. Изведнъж командирът изкрещя:

„Рамон! Какво правиш? Полудя ли?“

Шум от трополене на фона на възбудени гласове. Някой вика, скимти като дете. Мълчание. Много хора говорят един през друг, откъслечни, неразбираеми думи. После записът продължава. Гласът на командира е глух и тежък, сякаш езикът му не иска да го слуша.

„Рамон изгуби контрол над себе си. Въобрази си, че приборът е оръжие. Страхът скова разума му. Унищожи тримата и прибора с голямото стационарно лазерно оръдие. Просто откачи, рухна. Може би беше претоварен. Мадера му удари една инжекция. Той заспа. Не разбираме как можа да реагира така. Какво ще стане сега? Бихме могли само да се надяваме, че те няма да възприемат станалото като агресивен акт — доста инфантилна надежда — и да ни отвърнат с отмъщение. Та това беше недоразумение, едно проклето недоразумение!“

Гласът млъкна, после продължи и внезапно започна да издава неразбираеми, заекващи звуци, само името на Рамон се долавяше на няколко пъти сред неразборията от думи. Накрая и тя се загуби в дрезгави хрипове. Извиси се още веднъж сподавено, като изтръгнат при недостиг на въздух болезнен вик.