Читать «Един сезон в ада» онлайн - страница 6

Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните… Толкова съм уморен!

Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.

Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите! Сатана, шегобиецо, ти искаш да ме сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля! Един удар с вилата. Една капка огън…

О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка — хиляди пъти проклета! Моята слабост и тази световна жестокост! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа! И вече съм скрит и все пак не съм.

Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.

Бълнувания I

Безумната девственица

Пъкленият съпруг

Да чуем изповедта на една съкилийничка от ада:

„О, божествени Съпруже. Господарю мой, не отблъсквай изповедта на най-тъжната ти слугиня. Аз съм загубена. Аз съм пияна. И омърсена. Какъв живот!

Прости ми, божествени Господарю, прости ми! О, прости ми! Колко сълзи! И колко ли още, по-късно, надявам се!

След време ще позная божествения Съпруг! Аз съм родена да Му се покорявам. Нека другият сега да ме бие!

Сега съм на дъното на света. О, приятелки мои!… Не, няма никакви приятелки! Не знам да има подобни бълнувания и мъки… Глупаво е, нали?

Аз страдам, крещя. Аз страдам, наистина. И все пак всичко ми е позволено, на мен, презряната и от най-презрените души.

Нека направя най-после тази изповед, пък ако ще да я повторя за стотен път — тъй мрачна и тъй нищожна.

Аз съм робиня на пъкления Съпруг, на този, който погуби безумните девственици. Това е онзи там демон. Не призрак и не привидение. Но аз, която загубих своето благоразумие, аз — низвергната и мъртва за тоя свят — знам, че мене никой не ще ме погуби. Как да ви го опиша! Аз не зная вече и да говоря. В траур съм. Плача. Треперя от страх. Глътка въздух, Господи, моля те, много те моля!

Аз съм вдовица… Бях вдовица. Да, аз бях твърде сериозна някога, не съм родена, за да се превърна в скелет! Той беше почти дете. Неговата тайнствена изтънченост ме прелъсти. Забравих човешкия си дълг, за да го последвам. Какъв живот! Истинският живот го няма. Ние сме извън света. Вървя натам, където той върви, така и трябва. Но той често се нахвърля върху мен, бедната душа. Демонът! Това е демон, вие го знаете, това не е човек.

Казва: Не обичам жените. Любовта ще трябва да се открие отново, повече от ясно е. Те са способни да искат само едно: сигурност. И само щом я постигнат — захвърлят настрана и сърцето, и красотата: остава само хладното презрение, храната на днешния брак. Или ако видя жена, която явно е щастлива и която бих могъл да направя своя добра приятелка, то тя вече е наръфана от някой звяр, чувствителен като дръвник.

Слушам го как той превръща безчестието в слава, жестокостта в очарование. «Аз съм от далечна раса: мои предци са били скандинавците; те се пронизвали в ребрата, пиели своята кръв. Ще си направя нарези по цялото тяло, ще се татуирам, искам да стана отвратителен като монголец: ще видиш — ще вия из улиците. Искам да полудея от бяс. Не ми показвай никога накити, ще пълзя по килима и ще се гърча. Моето богатство — искам го цялото окървавено. Няма вече да работя.» Неведнъж, нощем, неговият демон ме сграбчваше и се валяхме по пода — борех се с него. По цели нощи ме дебнеше пиян из улиците или в домовете, за да ме плаши до смърт. «Сигурно ще ми прережат гърлото. Ще бъде отвратително.» О, тия дни, когато той се мъчи да скита с вид на престъпник!