Читать «Смъртта на Чарлз Огъст Милвъртън» онлайн - страница 9

Бях забелязал, че Милвъртън проявява признаци на нетърпение, понеже често поглеждаше часовника си. Даже веднъж стана и пак седна, което изтълкувах в този смисъл. Изобщо не можех да допусна, че той би си уредил среща в такова необичайно време. Изведнъж откъм страната на верандата дочух слаб шум. Това беше звук от стъпки. Милвъртън избута книжата върху бюрото и се завъртя на стола. На вратата тихо се почука. Той стана и я отвори.

— Закъсняхте с половин час — рязко произнесе той.

Значи ето къде беше обяснението за незаключената врата и за нощното му бдение! Дочу се леко шумолене от женска дреха. От страх да не ни забележи, когато стана да отвори вратата, бях пуснал края на завесата, но сега воден от любопитство, отново я отместих леко. Милвъртън пак беше заел мястото си в креслото, а черната цигара надменно стърчеше от устата му. В средата на кабинета, осветена от електрическата светлина, стоеше висока, стройна жена с черна качулка на главата, пристегната под брадата, а лицето и бе покрито с воал. Тя дишаше поривисто и бързо и гъвкавата и снага трептеше от силно вълнение.

— Вие, скъпа, ме лишихте от нощната ми почивка — рече Милвъртън. — Надявам се, че ще ме възнаградите за това. Наистина ли не можехте да дойдете по-рано?

Жената поклати глава.

— Разбирам, че не сте могла. Казвате, че графинята е безмилостна към вас. Сега имате възможност да и го върнете с лихвите! Но, какво ви е, девойче? Защо треперите така? Хайде, съвземете се! Нека пристъпим вече към работа. — Той извади от чекмеджето бележка, — Вие твърдите, че притежавате пет писма, които силно компрометират графиня д’Албер. Искате да ги продадете, аз пък желая да ги купя. Чудесно. Остава да определим цената. Разбира се, аз следва да прегледам писмата, за да се уверя дали представляват толкова голям интерес за мен. Господи, това вие ли сте?!

Без да каже дума, жената дръпна воала и свали качулката си. Видях красива брюнетка с правилни, остри черти, изящен гърбав нос, гъсти черни вежди над горящите от ненавист очи и тънки устни, разтегнати в зловеща усмивка.

— Да, аз съм — каза жената. — Нещастницата, която погубихте.

Милвъртън се разсмя, но в смеха му се долавяше страх.

— Вие бяхте толкова упорита. Защо трябваше да довеждате нещата докрай — рече той. — Бъдете сигурна, че по своя воля не бих могъл и муха да обидя. Но всеки трябва да се прехранва някак. Какво ми оставаше да направя? Аз ви бях определил цена, която ви беше във възможностите. Вие не поискахте да я заплатите.

— И тогава вие изпратихте писмата на съпруга ми; това разкъса сърцето на един от най-благородните хора на света. Аз бях недостойна дори да му завържа връзките на обущата. А той почина. Спомняте ли си нощта, когато тук, в Този кабинет, аз ви молих и исках от вас милост, а вие се смеехте в лицето ми? Вие и сега се опитвате да се смеете, но устните ви ви издават. Негодник! Нищожество! Вие изобщо не сте се надявал, че ще се срещнем отново! Но аз разбрах как може човек да ви изненада сам през нощта. Е, Чарлз Милвъртън, искате ли да ми кажете още нещо?