Читать «Смъртта на Чарлз Огъст Милвъртън» онлайн - страница 10

— Не си въобразявайте, че сте ме изплашила — отвърна Милвъртън, ставайки. — Трябва само да извикам, за да се яви прислугата ми и да ви залови. Но аз мога да бъда снизходителен, защото разбирам причината за гнева ви. Идете си. И считайте разговора ни за приключен.

Но жената все така стоеше, държеше ръката си под плаща и продължаваше да се усмихва зловещо.

— Вие повече няма да имате възможност да погубвате ничий живот, както погубихте моя. Няма да можете да разкъсвате сърцата, както разкъсахте моето. Аз ще спася света от отровната змия! Ти си го заслужи, куче!

В ръката и проблесна малък пистолет. Последва изстрел, втори, трети… Дулото на оръжието беше на половин метър от гърдите на Милвъртън. Той се люшна, падна на бюрото, закашля се, вкопчвайки ръцете си в книжата. Опита се да се повдигне и да направи крачка. Екна шести изстрел и той се строполи на пода.

— Вие ме убихте — едва успя да произнесе той.

Жената втренчено погледна жертвата си. След това го приближи и го изрита по лицето с тока на обувката си. Пак го погледна. Милвъртън не помръдна. Изшумоляха женски дрехи, в стаята нахлу свеж въздух и отмъстителката изчезна.

Никаква намеса от наша страна не би могла да спаси този човек от съдбата му. Но ако Холмс не беше ме хванал за ръката, когато жената изпращаше куршум след куршум по клатушкащия се Милвъртън, сигурен съм, че щях да му се притека на помощ. Разбрах какво означаваше неговото настойчиво ръкостискане. Това не беше наша работа, най-накрая правосъдието беше настигнало мерзавеца. Ние имахме ясна цел и задачата ни направи свидетели на всичко. Веднага след като жената изчезна, Холмс с котешка пъргавина се хвърли към вътрешната врата и обърна ключа в ключалката. В същия момент дочухме бързи стъпки и гласове. Изстрелите бяха разбудили цялата къща. Холмс приближи сейфа съвсем невъзмутимо, загреба с двете си ръце връзките с писма и ги хвърли в огъня, след това отново и отново, докато не остана нито листче. Някой натискаше дръжката на бравата и блъскаше по вратата. Холмс погледна бегло нататък. След това взе от бюрото опръсканите с кръв документи и ги метна в огъня. Извади ключа от външната врата, пропусна ме да изляза преди него и заключи отвън.

— Оттук, Уотсън — каза той, — трябва да прескочим стената на градината.

Не можех и да си представя, че тревогата ще се разпространи толкова скоро. Светеха всички прозорци, главният вход беше отворен, навсякъде тичаха хора и говореха възбудено. Някой ни беше забелязал и ни извика да спрем. Това още повече увеличи бързината, с която се придвижвахме. Холмс чудесно познаваше градината и тичаше пред мен, а аз се стараех да не изоставам, защото имах чувството, че усещам дъха на моя преследвач по врата ми. Пътят ни беше преграден от шестфутова стена. Холмс ловко я прескочи. Когато и аз се прехвърлях, усетих, че нечия ръка ме хвана за крака. Ритнах го, покатерих се отгоре и почувствувах, че зидът е посипан с парчета натрошено стъкло. Скочих и паднах по лице в някакви храсти: Холмс ме повдигна и побягнахме лудо из Хампстедската пустош. Сигурно бяхме изминали две мили, когато Холмс спря и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Бяхме спасени.